Сюзън Филипс - Мис Каприз

Франческа никога не се беше замисляла, че мъжете я обожават, защото се държеше с тях по възможно най-добрия начин. Не беше нужно да търпят небрежността й, постоянната й мудност или обидчивостта й, когато не станеше на нейното. Мъжете я караха да разцъфтява. Поне за малко... докато не се отегчеше. После ставаше невъзможна.

Докато нанасяше коралов гланц върху устните си, не можа да не се усмихне при спомена за най-забележителното си завоевание, макар да беше абсолютно изумена, че той не бе приел добре раздялата им. И все пак какво би могла да направи? Няколко месеца като втора цигулка пред официалните му отговорности бяха внесли хладния полъх на реалността в лудешките горещи мечти за кралско безсмъртие, с които се беше забавлявала - стъклени карети, отварящи се катедрални врати, топовен гръм - фантазии, които не бяха напълно немислими за момиче, израснало в спалня на принцеса.

Когато най-сетне дойде на себе си по отношение на връзката им и осъзна, че не иска да прекара живота си на заден план заради Британската империя, се опита да скъса с него възможно най-чисто. Но той го прие доста зле. И сега го виждаше в онази нощ - с безупречен костюм, с изтънчена фризура и скъпи обувки. Как изобщо би могла да предположи, че мъж, който не си позволява и една гънка отвън, може да страда толкова силно от несигурността си? Спомни си онази вечер преди два месеца, когато бе сложила край на връзката си с най-желания ерген във Великобритания.

Тъкмо бяха свършили да вечерят насаме в апартамента му и лицето му изглеждаше младо и любопитно уязвимо, докато светлината на свещите смекчаваше аристократичните му черти. Тя се взираше в него през масата, върху която бяха подредени ценности на двеста години и китайски порцелан, обкантен с двайсет и четири каратово злато, и се опитваше да го накара да разбере от сериозността на изражението й, че това е много по-трудно за нея, отколкото е възможно да бъде за него.

- Разбирам - каза той, след като му беше изложила по възможно най-милия начин аргументите си защо не могат да продължат приятелството си. И после още веднъж: - Разбирам.

- Наистина ли разбираш? - Тя наклони глава на една страна, така че косата да открие лицето й, позволявайки на светлината да улови двойката кристали, които се полюшваха на ушите й и проблясваха като звезди на фона на кестенявото небе.

Прямият му отговор я шокира.

- Всъщност не. - Той се отблъсна от масата и се изправи рязко. - Изобщо не разбирам. - Погледна надолу към пода и после отново към нея. - Трябва да призная, че доста се увлякох по теб, Франческа, а и ти ми даваше всички основания да смятам, че не съм ти безразличен.

- Не си - отвърна тя откровено. - Разбира се, че не си.

- Но не достатъчно, за да се примириш с всички трудности около мен.

Комбинацията от упорита гордост и болка, която долови в гласа му, я накара да се чувства ужасно виновна. Не се ли предполагаше, че благородниците крият чувствата си без значение от обстоятелствата?

- Наистина са много - напомни му тя.

- Да, нали? - В смеха му имаше горчива нотка. - Беше глупаво да повярвам, че държиш на мен достатъчно, че да се примириш с това.

Сега, в усамотението на спалнята си, Франческа се намръщи за кратко на отражението си в огледалото. Понеже нейното сърце не трепваше пред никого, винаги се изненадваше, когато някой от мъжете, с които имаше връзка, реагираше толкова силно на раздялата им.

И все пак нищо не можеше да се направи. Тя завъртя капачката на гланца и се опита да подобри настроението си, като си затананика британска салонна танцувална мелодия от 30-те години за един мъж, който танцувал с момиче, което танцувало с принца на Уелс.

- Тръгвам, скъпа - каза Клоуи, която се появи на вратата, докато нагласяше пастелното си филцово бомбе върху тъмната си къса къдрава коса. - Ако Хелмут се обади, кажи му, че ще се върна до един.

- Ако Хелмут се обади, ще му кажа, че си умряла. - Франческа сложи ръце на хълбоците си, а канеленокафявите й нокти изглеждаха като малки изрязани бадеми, докато потропваше нетърпеливо с тях по зеления велурен панталон.

Клоуи затегна закопчалката на визоновата яка около врата си.

- Скъпа...

Франческа почувства пристъп на угризение, когато забеляза колко уморена изглежда майка й, но го потисна, като си напомни, че саморазрушителната склонност на Клоуи към мъжете се бе влошила през последните месеци и нейно задължение като дъщеря беше да й го посочи.

- Той е жиголо, мамо. Всички го знаят. Измислен германски принц, който те прави на пълна глупачка. - Франческа се пресегна покрай ароматизираните закачалки в гардероба си към Стойката със златния люспест колан, който бе купила в магазина на „Дейвид Уеб“ последния път, когато беше в Ню Йорк. След като го закопча на кръста си, насочи вниманието си към Клоуи. - Тревожа се за теб, мамо. Под очите ти има сенки и изглеждаш уморена през цялото време. Невъзможно е да се живее с теб. Вчера ми донесе бежово кимоно на „Живанши“ вместо сребърното, за което те помолих.