Миро_Д - Unknown

— Ти си й казал! – нахвърли се Чаз върху него.

Брам пристъпи в кухнята.

— Нищо не съм й казал.

— Тя знае! Ти си й казал.

Гневът и себеомразата бяха станали неотделима част от характера на Чаз и Джорджи искаше да ги разбере. Искаше да ги заснеме на филм като предупреждение към всички млади момичета, разяждани от собствената им болка. Ала нямаше право да нахлува така в душата на някого и затова се застави да свали камерата.

— Тя знае само това, което си й казала с голямата си уста – заяви Брам.

Джорджи отново си заповяда да си тръгне, но краката й отказваха да се подчинят.

Вместо това думите сами се изплъзнаха от устата й:

— Зная, че ти не си единственото момиче, дошло в Лос Анджелис, което е било принудено да оцелява с всякакви средства.

Чаз сви ръце в юмруци.

— Не съм била курва. Това си мислиш, нали? Че съм била като онези уличници, които се чукат за дрога!

Брам метна изпепеляващ поглед към Джорджи и отиде при Чаз. Но момичето не откъсваше очи от Джорджи. Устните й се бяха отдръпнали нагоре, оголвайки зъбите й в животинска гримаса.

— Не съм го правила за дрога! – изръмжа Чаз. – Никога! Просто исках да имам подслон и прилична храна.

Джорджи изключи камерата.

— Не! – извика момичето. – Включи я! Нали толкова много искаше да го узнаеш… Включи я.

— Всичко е наред, успокой се. Аз не…

— Включи я! – настоя разгорещено Чаз. – Това е важно. Направи го важно за всички.

Ръцете на Джорджи започнаха да треперят, но тя я разбра и отново насочи камерата към Чаз.

— Бях мръсна, вечно гладна и всичките ми притежания се побираха в една раница – заговори Чаз. През обектива Джорджи видя как сълзите й преливат през мастиленочерния бент на долните мигли. – По цели дни гладувах. Разбира се, бях чула за обществените кухни за бедни, но не можех да се заставя да отида там. Постепенно започнах да изкрейзвам от глад и в един момент ми се стори, че е по-добре да продавам тялото си, отколкото да приема подаяние.

Брам се опита да я погали по гърба, но Чаз отблъсна ръката му.

— Казвах си, че ще го направя само веднъж и ще взема толкова, че да мога да преживея, докато махнат гипса от ръката ми. – Думите й летяха като стрели към камерата. – Той беше стар. Каза, че ще ми плати две стотачки. Но след като всичко свърши, ме изхвърли от колата и не ми даде нищо. Повърнах в канавката. – Устните й се свиха в горчива усмивка. – След това се научих да вземам предварително парите. Повечето случаи по двайсетачка, но не съм употребявала – никога не съм употребявала наркотици – и настоявах да си слагат презервативи, така че не бях като останалите момичета, които се продаваха, без да ги е грижа за нищо. На мен не ми беше все едно и аз не бях курва!

Джорджи отново понечи да изключи камерата, но Чаз й попречи.

— Нали това искаше? Да не си посмяла сега да спираш.

— Добре – съгласи се Джорджи тихо.

— Мразех да спя на улицата. – Сълзите се стичаха на черни вадички по бузите й. – Но най-противно ми беше да се къпя в обществените бани. Толкова ненавиждах това, че исках да умра. Но да се самоубиеш, е много по-трудно, отколкото си мислиш. – Тя грабна кутията с книжни кърпички, оставена на плота. – Малко преди Коледа се запознах с един тип, от когото купих няколко хапчета. Не за да се надрусам. Смятах да… да сложа край на всичко. – Чаз шумно издуха носа си. – Смятах да ги запазя за Бъдни вечер, като подарък за себе си. Бях решила да глътна хапчетата, после да се свия до нечия врата и да заспя завинаги.

— О, Чаз… – Сърцето на Джорджи се раздираше от мъка.

Брам привлече момичето към гърдите си и разтри раменете й.

— Трябваше само да издържа до Бъдни вечер, но бях прекалено гладна. – Тя смачка салфетката в ръката си. – Една вечер видях един мъж да излиза от някакъв клуб. Беше сам и изглеждаше наистина чист. Когато приближих и го заговорих, той ме попита на колко съм години. Много от мъжете ме питаха и отговорът зависеше от това, което искаха да чуят – понякога казвах, че съм на четиринайсет, а понякога дори на дванайсет. Но този мъж не приличаше на онези извратеняци, затова му казах истината. Той извади някакви пари, даде ми ги и се отдалечи. Бяха сто долара и аз трябваше да му благодаря, но бях полудяла от глад, затова се разкрещях, че не се нуждая от милостинята му. Тогава той се извърна и ме погледна, а аз захвърлих парите в лицето му.

Чаз се отдръпна от Брам и запрати смачканата салфетка в кошчето.

— Той се върна, събра парите и ме попита откога не съм яла. Казах му, че не си спомням, и той ме заведе в бара. Поръча хамбургер, пържени картофи и сок. Не ми позволи да отида да си измия ръцете, каза, че сигурно ще се опитам да избягам, но аз нямаше да го направя. Бях прекалено гладна. Увих хамбургера със салфетка и така го изядох, за да не го докосвам с ръце.