Миро_Д - Unknown

Един ден, когато се прибра след работа, Чаз откри, че някой е нахлул в окаяната й стая под наем и е задигнал всичко, което притежаваше, заедно със спестените й пари. Заповяда си да не се паникьосва. Налагаше се да пропуска по някое ядене и да отложи за известно време купуването на кола, но щеше да успее да си плаща наема, ако работи на две места.

Може би щеше да се справи, но за беда един пиян шофьор я блъсна, докато пресичаше улицата на път към пералнята. За щастие, имаше късмет, отърва се само с няколко пукнати ребра и счупена ръка. Но изгуби и двете работи, защото не можеше да мие чинии с гипсирана китка. След месец Чаз вече живееше на улицата.

Арън влезе в кухнята след нея.

— Имаш ли нещо за ядене? От обяд нищо не съм слагал в уста.

В шкафа беше пълно с всякаква вредна храна, но нямаше намерение да му го казва.

— Само овесени ядки и плодове. – Скри чашата с „Маунтин Дю” зад тостера, където той не можеше да я види, не защото й се свидеше, а защото не беше диетична.

— Предполагам, че е по-добре от нищо – примири се Арън.

Чаз извади кутията с овесени ядки и тикна към него чиния с пресни ягоди, но той започна да ги хвърля в купата, без да ги реже, и тя не издържа и го избута настрани, за да свърши сама работата. Жалко, че имаше само „Фростид Флейкс”, а не „Спешъл Кий”, които бяха по-полезни за него.

В кухнята имаше малък вграден плот за хранене. Докато той хапваше, Чаз избърса сребърните прибори от чекмеджето. Вече бе забелязала, че Арън има отлични маниери на масата и тя си помисли, че на съседката му Беки това може да й хареса, ако изобщо някога го забележи. Издърпа купата изпод носа му, преди да е успял да преглътне последната лъжица.

— Смятам сега да те подстрижа.

— Няма да стане. Косата ми си е добре.

— Как ли пък не! Приличаш на избуял храст. Искаш ли Беки да те забележи, или не?

— Ако е толкова празноглава, че за нея да има значение само външността, тогава тя не ме интересува. – Арън огледа критично джинсите и тениската й. – Не може да се каже, че си моден експерт, нали?

— Аз имам свой стил.

— Аз също.

— Да, смотаняшки. – На свой ред Чаз огледа надписа All your base are belong to us на зелената му тениска. – Какво означава това?

Той завъртя очи, демонстрирайки изумление, че не знае нещо толкова просто.

— „Зироу Уинг”. Японска видео игра от 1989-а. Тя е историческа. Съветвам те да я потърсиш, ще останеш възхитена.

— Както и да е, няма значение – махна пренебрежително Чаз и извади ножица от чекмеджето. – Да отидем в банята. Не искам целият ми апартамент да се напълни с косата ти.

— Ако толкова ти се иска да подстригваш, заеми се със собствената си коса – изсумтя възмутено Арън и посочи към прическата й. – Не, почакай, като гледам, май вече си се подстригала.

Чаз харесваше прическата си и нескопосаната му шега я вбеси.

— В такъв случай можеш да забравиш за Беки! – тросна се тя и захвърли ножицата върху плота. – Или за която и да е друга жена… защото никоя няма да те погледне втори път.

— И защо да слушам съветите на човек, който самият няма никакъв личен живот?

— Мислиш, че нямам личен живот?

— Досега не съм забелязал някой мъж да се навърта около теб.

— Това не означава, че нямам личен живот. – Чаз не уточни, че не понася дори мисълта да бъде с мъж. Невинаги беше така. В горните класове на гимназията имаше две сериозни гаджета и с едното от тях преспа. Той се оказа мръсник, но сексът й хареса. Тогава, но вече не.

Арън я гледаше, като че ли беше неин психиатър, което толкова я разгневи, че се нахвърли отгоре му.

— Свали тези тъпи слушалки. Изглеждаш глупаво.

— Ще почакам в колата.

Той излезе от апартамента и затрополи тромаво надолу по стълбите към задния изход.

Чаз изтича до вратата и извика след него:

— Прав ти път! Аз пък имам чипс и „Маунтин Дю”.

— Радвам се за теб. – Вратата се затръшна и се възцари тишина.

Тя се отпусна на дивана и взе готварската книга, която изучаваше. Радваше се, че досадникът Арън си тръгна. И без това не го искаше в апартамента си.

Посегна към бележника, който лежеше на масата. Трябваше да направи списък на всичко необходимо за утрешната официална вечеря. Арън да върви по дяволите! Сега всичко беше така, както й харесваше. Тя беше сама в уютното си убежище.

Но бележникът се изплъзна от пръстите й, а готварската книга тупна на килима. Младото момиче закри лицето си с длани и заплака.