Миро_Д - Unknown

Баща й потри пръсти.

— Разбирам.

— Има ли нещо нередно в това?

— Не. Просто съм изненадан.

Навярно беше изненадан, защото идеята не му бе хрумнала.

В стаята се възцари напрегната тишина. Младата жена се изправи в стола си.

— Татко, зная, че не одобряваш моите методи, но не смятам занапред да ги обсъждам с теб.

Баща й пристъпи от крак на крак и кимна.

— Аз просто… исках да те попитам дали знаеш къде се намира електрическото табло в къщата за гости. Един от бушоните гръмна, а не бих искал да ровя наоколо, без първо да попитам.

— Електрическото табло?

— Няма значение. Ще попитам Чаз. – Стъпките му заглъхнаха надолу по коридора.

Джорджи се втренчи озадачено в отвора на вратата. След онзи ден, когато я наплиска с вода в басейна, той се държеше необяснимо странно. Трябваше да поговори с него – съвсем откровено – но нима не се опитваше да го прави от години?

Извърна се към монитора. Баща й имаше набито око. Искаше й се да му покаже заснетия материал, но имаше нужда от подкрепата му, а не от критиката му. Само ако можеха… да се държат непринудено, като баща и дъщеря.

В съзнанието й отново се мярна откъслечна сцена.

„Малка, бедно обзаведена стая… грозен златист килим… разхвърляни навсякъде книги… Родителите й танцуват някакъв бърз танц… и изведнъж започват да се гъделичкат. Гонят се из стаята. Баща й скача върху един стол. Майка й я грабва.

— И сега какво ще направиш, разбойнико? Хлапето е у мен.

И тримата се търкалят върху килима, заливайки се от смях.”

Баща й бе излязъл да вечеря навън и Джорджи не можа да го попита дали споменът е истински, или си го бе измислила. Макар че едва ли щеше да има смисъл, тъй като Пол по принцип винаги отклоняваше въпросите й за миналото. Ала едно нещо трябваше да му признае: никога не говореше лошо за майка й, макар че очевидно бракът им е бил грешка.

Когато се събуди на следващата сутрин, Джорджи беше истинско кълбо от нерви. До партито оставаше една седмица. Баща й се бе нанесъл отново в къщата за гости. Предстоеше й най-важното прослушване в кариерата й за роля, която никой не вярваше, че може да изиграе. И … сега, след като фиктивният й съпруг бе подписал договор за филм, спокойно можеше да реши, че не се нуждае от нейните петдесет хиляди долара на месец, и да я зареже. Пъпката, която бе цъфнала на челото й, беше почти облекчение – малък проблем, който бързо и лесно можеше да се разреши.

Останалата сутрин Джорджи прекара във фризьорския салон, където й направиха светли кичури и оформиха веждите й. Когато се прибра у дома, не можа да си намери място от притеснение. Толкова се вълнуваше, че не успя да се съсредоточи върху подготовката за прослушването. Затова взе камерата и реши да се измъкне от обсадата на папараците. Може би на „Санти Али” ще успее да интервюира някоя от жените, които продаваха копия на маркови дрехи.

Не бе виждала баща си през цялата сутрин, но той се появи тъкмо когато тя слизаше долу, понесла чантата с видеокамерата и останалото оборудване. Той пъхна ръка в джоба на елегантния панталон в цвят каки и подрънка с ключовете си.

— Искаш ли следобед да отидем на кино?

— Имаш предвид в киносалон?

— Ще бъде забавно.

Думите в устата му прозвучаха много странно.

— Едва ли – промърмори Джорджи.

— Тогава може би да обядваме заедно?

Джорджи искаше по-скоро да приключи с неловкия разговор, затова преметна през рамо дръжката на чантата си и заговори припряно:

— Не е нужно да се държиш толкова любезно. Това ме изнервя. Хайде, кажи каквото имаш да казваш – че съм некадърна, неблагодарна дъщеря. Че не разбирам от бизнес. Че…

— Не си нито некадърна, нито неблагодарна. И нямам какво повече да ти кажа. Просто си мислех, че двамата бихме могли да отидем някъде заедно. – Извади ключовете от джоба си. – Няма значение. И без това трябва да свърша някои задачи. – Той излезе през входната врата.

Джорджи остана изумена от нетипичното му отстъпление и го последва навън.

Винаги бе харесвала сводестата веранда с покрития със сини и бели испански плочки под и малките вити каменни колони в същия ръждивокафяв цвят като мазилката на къщата. Пурпурните бугенвилии в единия край оформяха сенчест параван, а Чаз наскоро бе поставила още няколко теракотени делви, масивна резбована мексиканска пейка и дървен стол.