Миро_Д - Unknown

— Татко, почакай.

Без да се замисли, Джорджи зарови ръка в чантата.

Въпросителното изражение на Пол се замени с подозрително, когато тя извади камерата и остави чантата на стола.

— Сънувах един сън – поде тя. – Не е истински сън. По-скоро спомен… – Камерата беше нейната броня, нейната защита. Вдигна я до очите си и я включи. – Спомен за това, как вие двамата с мама танцувате и се закачате. Ти скочи върху един стол. Ние се смеехме и… бяхме щастливи. – Джорджи пристъпи по-близо. – Тези спомени, които ме връхлитат понякога… измислила съм си ги, нали?

— Махни тази камера.

Тя се намръщи, когато се блъсна в острия ръб на пейката, но продължи да снима.

— Измислила съм ги, за да скрия истината, която нямам смелостта да си призная.

— Джорджи, наистина…

— Мога да броя.

Тя заобиколи пейката и насочи обектива към баща си.

— Зная, че си се оженил за нея само защото е била бременна с мен. Постъпил си почтено, но си мразел всяка минута от брачния си живот.

— Прекалено драматизираш.

— Кажи ми истината. – Тя започна да се изпотява. – Поне веднъж ми я признай и никога повече няма да заговоря за това. Не искам да те обвинявам. Можел си да я зарежеш бременна, но не си го направил. Можел си и мен да изоставиш.

Той въздъхна и отново се върна на верандата, все едно му предстоеше изтощителна, неизбежна среща.

— Въобще не беше така.

Тя го заобиколи и му препречи пътя, заставайки между него и изхода.

— Видях снимките й. Била е много красива. Зная, че е обичала да се забавлява.

— Джорджи, махни тази камера. Казвал съм ти, че майка ти те обичаше. Не разбирам какво повече…

— Казвал си ми също, че е била разсеяна и нехайна. Но просто си се опитвал да бъдеш дипломатичен. – Гласът й потрепери. – Не ме е грижа, дори да е била лекомислена и вятърничава купонджийка. Момиче за една нощ, за съжаление, с последствия. Аз просто…

— Достатъчно! – Той размаха гневно пръст към камерата. Една вена запулсира върху челото му. – Веднага изключи това нещо!

— Тя е била моя майка. Трябва да зная. Ако е била поредната празноглава красавица, поне ми го кажи.

— Не беше! И повече никога не смей да говориш така за майка си! – Издърпа камерата от ръцете й и я запрати на пода, където тя се разби върху плочките. – Нищо не разбираш!

— Тогава ми го обясни!

— Тя беше любовта на живота ми.

Думите му увиснаха във въздуха.

Джорджи потрепери. Погледите им се кръстосаха. Лицето му се сгърчи от мъка. Главата й се замая, краката й се подкосиха.

— Не ти вярвам.

Баща й свали очилата си и се отпусна на пейката.

— Майка ти беше… прекрасна – изрече той дрезгаво. – Истинска чаровница… Смехът беше за нея естествен като дишането. Тя беше умна – много по-умна от мен – и изключително духовита. Невероятно добра, никога не виждаше лошото в хората. – Ръката му трепереше, когато остави очилата на пейката. – Тя не умря при автомобилна катастрофа, Джорджи. Стана свидетел как приятелят на една бременна жена я биеше и тя се опита да й помогне. Той застреля майка ти в главата.

— Не! – ахна ужасено Джорджи.

Пол опря лакти върху коленете си и сведе глава.

— Болката, която изпитах, когато я загубих, беше непоносима. Ти не разбираше защо я няма и през цялото време плачеше. Не можех да те успокоя. Едва имах сили да те нахраня. Тя толкова много те обичаше, че щеше да страда от слабостта ми. – Разтри лицето си с длани. – Спрях да ходя на прослушвания. Беше ми невъзможно. Актьорската игра изисква да изразяваш свободно чувствата си, а аз бях заключил сърцето си. – Прокара пръсти през косата си. – Не можех да понеса отново да преживея подобна болка. Обещах си никога повече да не обичам друг човек толкова силно, колкото обичах нея.

Пронизващ спазъм стегна гърдите й.

— И си спазил обещанието си – прошепна младата жена.

Пол вдигна глава и тя видя напиращите сълзи в очите му.

— Не, не го спазих. И виж докъде ни доведе това.

Отне й минута да проумее думите му.

— Мен? Обичал си ме толкова силно?

— Звучи изненадващо, нали? – изсмя се той горчиво.

— Аз… трудно ми е да повярвам.

Пол отново наведе глава и побутна с обувка счупената камера.

— Предполагам, че съм по-добър актьор, отколкото си мислех.

— Но… защо? Ти винаги беше толкова студен. Толкова…

— Защото трябваше да продължа напред! – прекъсна я той яростно. – Заради нас. Не можех да си позволя отново да рухна.

— През всичките тези години? Тя умря толкова отдавна.

— Отчуждеността се превърна в навик. Безопасно място за съществуване. – Той стана от пейката. За пръв път, откакто го помнеше, баща й изглеждаше по-възрастен от годините си. – Понякога толкова много приличаш на нея. Твоят смях. Твоята доброта. Но ти си по-практична от нея и не си толкова наивна.