Миро_Д - Unknown

— Също като теб.

— Ти си такава, каквато си, и точно затова те обичам. Винаги съм те обичал.

— Аз никога не съм се чувствала… много обичана.

— Разбирах го, но не знаех как да го променя, затова се опитвах да го компенсирам, като се посветих изцяло на кариерата ти. Исках да се убедя, че правя най-доброто за теб, но през цялото време осъзнавах, че не е достатъчно. Дори никак.

Жалостта растеше в гърдите и ведно с тъгата за всичко, от което е била лишена, и увереността, че майка й, жената, която баща й описваше, нямаше да иска да го види такъв.

Той взе очилата и потърка горната част на носа си.

— Когато видях в какво състояние беше, след като Ланс те изостави, колко страдаше и се измъчваше, ми идеше да го убия. Но самият аз не съумях да те утеша. А след това се омъжи за Брам. Не мога да забравя миналото, но зная, че го обичаш, и се опитвам да го приема.

Джорджи едва не възрази, но навреме прехапа език.

— Татко, разбирам колко те нараних и обидих, като ти заявих, че смятам занапред сама да направлявам кариерата си, но аз искам просто… да бъдеш мой баща.

— Ти съвсем ясно ми даде да го разбера. – Пол вдигна лице към нея. Изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото обиден. – Ето какъв е моят проблем. Познавам добре този град. Може би е проява на извънредно голямо самочувствие или прекалено желание да те закрилям, но не вярвам, че някой друг ще постави твоите интереси над своите.

За разлика от него, осъзна тя, при все че невинаги бе съгласна с резултатите.

— Трябва да ми се довериш – рече Джорджи тихо. – Ще искам мнението ти, но окончателното решение – правилно или погрешно – ще бъде мое.

— Мисля, че това отдавна трябваше да се случи – кимна той нерешително и се наведе, за да вдигне счупената видеокамера. – Съжалявам за камерата. Ще ти купя нова.

— Всичко е наред. Имам резервна.

И двамата се умълчаха. Чувстваха се неловко. Но знаеха, че най-трудното беше зад гърба им.

— Джорджи… не зная как точно се случи, но изглежда… – Завъртя в ръка счупения корпус на камерата. – Има вероятност – малка вероятност – може би… ще подновя кариерата си.

Разказа й за посещението на Лора и за настойчивостта й да му стане агент, както и за уроците по актьорско майсторство, които бе започнал да посещава. Изглеждаше едновременно засрамен и малко объркан.

— Забравил съм колко обичах работата си. Чувствам, че най-после правя това, с което отдавна трябваше да се заема. Сякаш… съм се завърнал у дома.

— Не зная какво да кажа. Това е прекрасно. Изумена съм. И развълнувана. – Джорджи докосна ръката му. – Ти беше блестящ онази вечер, когато чете ролята на бащата в „Къща на дървото”. А аз така и не ти го казах. Предполагам, че не си единственият, който таи чувствата и мислите си. Кога имаш прослушване? Разкажи ми повече.

Той й разказа накратко сценария, описа героя си и сподели впечатленията си от първия урок. Докато гледаше оживеното му лице, Джорджи имаше чувството, че наблюдава човек, който най-после е започнал да руши емоционалните си окови.

Разговорът се насочи към Лора.

— Не мога да я обвинявам, задето ме ненавижда – промърмори Джорджи виновно. – Може би не биваше да го правя, но исках да започна начисто и не виждах друг изход.

— Сигурно ще ти е трудно да го повярваш, но изглежда, Лора не ти се сърди. И аз самият не го разбирам. Ти направо заби прът в колелото на доходите й, но вместо да изпадне в депресия, тя е… не зная… развълнувана, пълна с енергия… не зная точно как да го определя. Тя е необикновена жена, много по-храбра, отколкото съм предполагал. Тя е… интересна.

Джорджи го изгледа изпитателно. Той стана от пейката. Отново се възцари неловка тишина. Баща й опря ръка на колоната.

— Как ще продължим от тук нататък, Джорджи? Много бих искал да стана бащата, който искаш да имаш, но ми се струва, че малко съм закъснял. Нямам представа какво да правя.

— Не ме гледай. Аз съм емоционално травмирана от всички жестоки побои, които ми нанесе през годините. – Отново прибягваше до дразнещото си остроумие, но не можеше да измисли какво друго да му каже, освен че искаше той просто да я прегърне. Джорджи скръсти ръце пред гърдите си. – Може би като за начало не е зле да опитаме с една бащинска прегръдка.

За нейна изненада баща й стисна очи, сякаш го прониза остра болка.

— Аз… май съм забравил как се прави това.

Пълната му безпомощност я трогна.

— Може би все пак ще опиташ.

— О, Джорджи… – Той протегна ръце напред, притегли я към гърдите си и я притисна тъй здраво, че ребрата й едва не изпукаха. – Толкова много те обичам. – Сгуши главата й под брадичката си и я залюля, като че ли беше малко дете. Беше тромаво, непохватно и прекрасно.