Сюзън Филипс - Господин Неустоим

Мег не познаваше собствените си силни страни - интелигентността, която беше наследила от майка си и баща си, ала никога не се бе научила да използва в своя полза; издължената й необикновена красота, която я правеше далеч по-поразителна, отколкото немалко по-традиционно хубави жени. Мег я биваше в толкова много неща, че бе заключила, че не я бива в нищо. Вместо това се бе примирила, че не притежава никакви истински качества, и никой, нито родителите й, нито Луси можеха да разклатят тази нейна убеденост.

Луси зарови лице във възглавницата, мъчейки се да прогони спомена за ужасния момент, след като се прибраха в хотела тази вечер, когато Мег я бе притеглила в прегръдките си и бе прошепнала:

- Луси, той е прекрасен. Точно както го описа. И за нищо на света не бива да се омъжиш за него.

Още по-стряскащ от предупреждението на Мег бе собственият й отговор:

- Знам - чула се бе да прошепва тя. - Но въпреки това ще го направя. Твърде късно е да се откажа.

Мег я беше разтърсила с всичка сила.

- Не е твърде късно. Аз ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си.

Луси се бе откъснала от прегръдката й и бе побързала да се прибере в стаята си. Мег не разбираше. Тя бе дете на Холивуд, където скандалното беше нещо най-обикновено. Луси обаче бе дете на Вашингтон и прекрасно познаваше консервативното сърце на страната. Обществото се вълнуваше от тази сватба. Децата Джорик бяха израснали пред очите им и хората ги бяха подкрепяли през не една от грешките на младостта им. Журналисти от цял свят се бяха стекли, за да отразят събитието, и Луси не можеше да отмени сватбата по причина, която дори не бе в състояние да обясни. Освен това, ако Тед действително бе толкова неподходящ за нея, нямаше ли все някой да го забележи досега? Родителите й? Трейси? Нямаше ли Тед, който виждаше всичко толкова ясно, да го забележи?

Това напомняне за непогрешимата преценка на Тед Бодин й вдъхна достатъчно увереност, за да може да потъне в лек, неспокоен сън. До следващия следобед обаче от тази увереност не бе останала нито следа.

2.

Предцверието на презвитерианската църква на Уайнет миришеше на стари псалтири и отдавна забравени угощения. Отвън цареше организиран хаос. Мястото, отделено специално за пресата, беше претъпкано с репортери, трибуните бяха пълни със зрители, които преливаха и по страничните уличгръ Докато антуражът на булката се готвеше да влезе в кораба 9на църквата, Мег хвърли поглед към Луси. Съвършено прилягащата й дантелена рокля подчертаваше дребната й фигура, но дори изкусно положеният грим не можеше да скрие напрежението й. През целия ден беше толкова неспокойна, че на Мег сърце не й беше дало да каже каквото и да било за тази неразумна сватба. Не че би имала възможност да го направи, при положение че Нийли Кейс Джорик следеше всяка нейна стъпка.

Камерният ансамбъл изсвири последните ноти от прелюдията и отекнаха тромпети, оповестяващи началото на сватбената процесия. Двете най-малки сестри на Луси вървяха начело, следвани от Мег и накрая - осемнайсетгодишната Трейси, която беше главната шаферка на Луси. Те всички носеха простички рокли от копринен крепдешин с цвят на шампанско, допълнени с опушени топазени обици, които бяха подаръкът на Луси за шаферките й.

Тринайсетгодишната Холи тръгна по пътеката. Когато стигна до средата, сестра й Шарлот пристъпи напред. Мег се усмихна през рамо на Луси, която бе избрала да влезе в църквата сама. Родителите й щяха да я чакат по средата на пътеката - символ на начина, по който се бяха появили в живота й. Мег зае мястото си пред Трейси, готова да прекрачи прага, но преди да успее да направи първата си крачка, зад гърба й се разнесе шумолене и една ръка улови нейната.

- Трябва да говоря с Тед. Сега - прошепна Луси панически.

Трейси, чиято руса коса бе оформена в сложен кок, ахна задавено.

- Луси, какво правиш?

Луси не й обърна внимание.

- Доведи ми го, Мег. Моля те.

Мег едва ли би могла да се нарече робиня на условностите, но това бе прекадено дори за нея.

- Сега? Не мислиш ли, че можеше да го направиш няколко часа по-рано?

- Права беше. За всичко, което каза. Беше напълно права. - Дори под купищата тюл лицето на Луси изглеждаше бледо и съкрушено. - Помогни ми. Моля те.

Трейси рязко се обърна към Мег.

- Не разбирам. Какво си й казала? - И без да дочака отговор, тя сграбчи ръката на сестра си. - Луси, просто имаш пристъп на паника. Всичко ще бъде наред.

- Не. Аз... трябва да говоря с Тед.