Сюзън Филипс - Господин Неустоим

Когато лейди Ема му съобщи, че Мег е наддала най-много в тъпия им конкурс, го бе обзел пристъп на въодушевление, последван почти незабавно от мъчително завръщане в реалността. Нито гордостта на Мег, нито банковата й сметка биха й позволили да го направи. Не му отне много време, за да се досети кой е бил. Родителите открай време го харесваха и семейство Коранда очевидно с нищо не бяха по-различни. Въпреки че с бащата на Мег не бяха сторили нищо друго, освен да си разменят няколко погледа, се бяха разбрали съвършено.

Портиерът въведе една възрастна дама във фоайето. Тед си заповяда да се облегне в стола. Самолетът на Мег беше кацнал преди повече от час, така че тя всеки момент трябваше да се появи. Все още не бе сигурен какво точно ще й каже, ала проклет да беше, ако допуснеше тя да забележи дори следа от гнева, който все още клокочеше в него. Гневът беше вредна емоция, която с нищо не помагаше, а той трябваше запази хладнокръвие, за да се оправи с Мег. Неговото хладнокръвие и нейната пламенност. Неговата овладяност и нейната хаотичност.

Само че в момента не се чувстваше нито хладнокръвен, нито овладян и колкото по-дълго чакаше, толкова по-неспокоен ставаше. Едва успяваше да се оправи с всичко, което му беше наприказвала. Първо се беше развилняла заради случилото се по време на обяда. Е, и какво, като бе знаел, че никоя от гостенките няма да каже нищо? Беше обявил чувствата си пред всички, нали така? После пък му бе сервирала, че се била влюбила в него, а когато той се опита да й каже колко много държи на нея, тя го бе омаловажила и бе отказала да придаде каквото и да било значение на факта, че едва три месеца по-рано той бе застанал пред олтара, за да се обвърже с друга жена. Вместо това очакваше обещание за вечна любов и колко типично за нея само - да се хвърли в нещо, без да постави ситуацията в какъвто и да било контекст.

Вдигна рязко глава, когато вратата отново се отвори, за да

пропусне възрастен мъж и доста по-млада жена. Въпреки че във фоайето беше хладно, ризата му беше влажна. Е, дотук беше с обвинението й, че стоял зад страничната линия, където не му се налагало да се поти.

Отново си погледна часовника, а после извади телефона си, за да провери дали не му е изпратила съобщение, както бе правил безброй пъти, откакто тя изчезна, ала съобщение така и не идваше. Докато прибираше телефона в джоба си, другият спомен се мъчеше да си пробие път в ума му. Онзи, за който не искаше да мисли. Споменът за това, което й бе направил онзи ден при депото за отпадъци...

Не можеше да повярва, че бе изгубил контрол по този начин. Тя се бе опитала да го омаловажи, но той никога нямаше да си прости.

Опита се да мисли за нещо друго само за да се вбеси отново за бъркотията в Уайнет. Градът отказваше да приеме оставката му, така че бюрото му в общината си стоеше празно, ала проклет да беше, ако позволеше отново да го забъркат в онази катастрофа. Истината бе, че бе разочаровал всички, и въпреки че те се опитваха да проявят разбиране, в града нямаше човек, който да не знае, че той се беше провалил.

Вратата на фоайето се отваряше и затваряше. Само за едно-единствено лято животът му бе съсипан.

„Аз съм разхвърляна и необуздана, и разрушителна и ти разби сърцето ми."

Нетърпимата болка в онези зелено-сини очи го бе прорязала като нож. Ами неговото сърце? Неговата болка? Как се чувстваше той според нея, когато човекът, на когото постепенно бе започнал да разчита най-много, го бе изоставил, когато най-силно се нуждаеше от нея?

„Глупавото ми сърце - казала бе тя. - То пееше."

Тед чака във фоайето целия следобед, ала Мег не се появи.

Тази нощ дълго се скита из Китайския квартал, а после се напи в един бар в Мисионерския квартал. На следващия ден вдигна яката на якето си и излезе да се разхожда под дъжда. Качи се на един трамвай, отиде в чайната градина на парка „Голдън Гейт", пъхна се в няколко магазина за сувенири на Рибарския кей. Опита се да изяде купичка супа от миди в „Клиф Хаус", за да се сгрее, но я побутна настрани само след няколко лъжици.

„Достатъчно е само да те видя, и ми се приисква да затанцувам."

На другата сутрин се събуди прекадено рано, нещастен и с махмурлук. Гъста студена мъгла бе надвиснала над града, ала Тед отново пре по празните улици и се изкачи до върха на „Телеграф Хил” 62. Кулата „Койт” все още не беше отворена, така че той се заразхожда наоколо, зареял поглед към града и залива под себе си, докато мъглата бавно се вдигаше. Щеше му се да може да обсъди цялата тази каша с Луси, ала едва ли би могъл да й се обади след толкова време и да й каже, че най-добрата й приятелка е незряла, капризна, свръхемоционална, неблагоразумна и изобщо не е с всичкия си, и какво, по дяволите, се очакваше да направи той?