lovech - Poslednata imperatrica

Рандъл кимна в знак на съгласие. Събитията се раз­виваха точно според плана. Едно беше сигурно - той из­пълняваше мисията си на Надзирател и под вещото му ръководство британците и французите щяха да превземат с лекота укрепленията Дагу. Жертвите щяха да са мини­мални. Историята щеше да бъде насочена в съответствие с по-големия план и равновесието в природата от тук на­татък щеше да бъде запазено. И въпреки пълното си пре­зрение към британците, продаващи опиум на китайците, Рандъл знаеше, че това е единственият начин.

В този момент нямаше как да не си помисли за Уилсън Даулинг, на около 200 години напред в бъдещето. Макар и доста нестандартен, менторът му го бе подгот­вил добре за предизвикателството да се справи с оне­зи, които нямаха представа каква е истинската му цел.

Точно както бе казал Уилсън, съдбата му беше наистина опияняваща. Мисия Ездра беше мисията на Рандъл и всичко се развиваше идеално по план.

Рандъл пое дълбоко дъх.

- Време е пехотата да тръгне - каза той.

8 .

Аризона, Америка

Нортърн Ридж

20 юни 2084 г.

08:05 ч. местно време

64 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън Даулинг стоеше на ярката слънчева светлина с ръце на кръста и за последен път се замисли дали идеята е добра. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Изпитваше страх - точно онзи неуловим тоник, който търсеше.

- Просто го направи - каза си той.

Помъчи се да изчисти съзнанието си, пое дъх и се втурна с всички сили по гладкия скален корниз, който бе избрал за точка на излитане. Задължително трябваше да вдигне най-малко трийсет и два километра в час - в про­тивен случай със сигурност щеше да закачи високото 300 метра скално копие отдолу и парашутът му нямаше да се отвори добре - ако изобщо се отвореше.

Случеше ли се това, значи в момента поемаше по­следните си глътки въздух.

Преодолявайки границите на страха и физическите си способности, Уилеън се хвърли с неволен писък през ръба и се понесе във въздуха. Очакваше го километър и половина свободно падане - стига да успее да избегне назъбеното копие, стърчащо нагоре малко преди про­пастта - след което следваше вертикалното спускане към река Колорадо.

Небето бе чисто и светлосиньо. Въздухът изобщо не помръдваше. Не се виждаха никакви облаци. Късното утринно слънце вече бе вдигнало температурата до 30 градуса - приятна суха жега.

Вятърът изведнъж зарева в ушите на Уилеън, когато той полетя през ръба - за момент нагоре, преди гравита­цията, подобно на ръката на самия Бог, да го повлече с ужасяваща сила надолу.

Под него зееше Големият каньон. Най-големият про­лом на света, дълъг почти 450 километра и широк на места до 30. Издълбан в хилядите пластове скала от мо­гъщата река Колорадо в продължение на шест милиона години, той бе зашеметяващо красиво и опасно място.

Това бе най-дълбоката част на каньона - над кило­метър и половина от върха до дъното - и именно затова Уилсън искаше да направи скока си тук. Вече беше ска­чал от двата най-дълбоки каньона на света - Дяволския в Орегон и Котауаси в Перу - и изглеждаше напълно естествено Големият каньон също да влезе в списъка му. Никой досега не беше скачал от това място и техниче­ски този бе най-опасният скок, който бе правил някога.

По-малко от петдесет души бяха скачали в Големия каньон. Опити като този бяха забранени от племето хопи поради опасността и логистичната трудност при изваждането на скачача от дъното. Уилсън беше прего­варял с вожда на племето в продължение на повече от две години. Накрая се разбраха да открият програма за стипендии на „Ентърпрайз Корпорейшън” в Харвард, по която всяка година университетът щеше да приема двама от най-талантливите студенти на хопи в продъл­жение на двайсет години. Уилсън вече беше официално член на племето и можеше да скача, когато си поиска.

Разперил широко ръце, с ревящ в ушите му вятър, той вдигна брадичка, за да изпъне тялото си максимално и да се възползва от всяка възможност да удължи по­лета си. Беше облечен в жълт олекотен парашутистки костюм „Хамил“ от памук с нишки от кевлар. Фините копринени криле от лактите до кръста му осигуряваха допълнителна подемна сила. Освен това носеше оле­котена каска, обувки и парашут - всеки допълнителен грам можеше да означава живот или смърт. Очите му бяха защитени с прозрачни свръхлеки очила „Боле“.

Веднага щом скочи от корниза, Уилсън разбра, че няма да успее. Падаше прекалено бързо в редкия сух въздух. Назъбеният връх на палеозойската скала, вече на по-мал­ко от сто метра отдолу, се носеше право към него. Уилсън извъртя тялото си в напразен опит да избегне неизбежния сблъсък и изгуби още повече подемна сила.