lovech - Poslednata imperatrica

Уилсън беше особено предпазлив, когато професо­рът говореше за омега програмирането му. Те бяха един­ствените двама души на планетата, които знаеха за не­обичайните му способности, и Уилсън възнамеряваше това да си остане точно така.

Професор Оутър беше в началото на петдесетте и трудно можеше да се нарече красавец. „Непрекрасен“ беше терминът, с който го описваше Уилсън. Рошавата му черна коса, прошарена с бели косми, стърчеше във всички по­соки, сякаш беше бръкнал в контакт. Късото му тяло под­чертаваше шкембето му, ръцете му бяха малки, с добре поддържан маникюр. Алберт Айнщайн беше безпрекос­ловният идол на Оутър и приликата между двамата учени беше поразителна. Имитирайки Айнщайн, Оутър винаги носеше едни и същи дрехи - син панталон, бяла риза и маратонки „Найки". Имаше по седем комплекта от всичко. Професорът цитираше Нобеловия лауреат, твърдейки, че така всеки ден прави едно емоционално заредено решение по-малко, а през годините тези милиарди мисловни проце­си могат да се използват за нещо далеч по-смислено.

Уилсън и професор Оутър бяха приятели от пове­че от десет години. Бяха се запознали в университета в Сидни. С докторат по неврология, професорът беше виновник за омега програмирането на Уилсън. Незакон­ната процедура активираше част от мозъка, известна като „божествената кутия", чрез бомбардиране с висо­кочестотен ултразвук. Идеята беше хрумнала на Оутър, след като прочете статия за радист от военноморските сили, който поради повреда в оборудването бил изло­жен на случайно кодирани ултразвуци в продължение на три месеца по време на плаване. В резултат морякът открил, че оздравява сто пъти по-бързо от обичайното. Военните започнали проучвания, но Световната здравна организация бързо се намесила и забранила всякакви церебрални тестове върху божествената кутия с довода, че е много опасно.

Като истински самозван гений, професорът продъл­жи проучванията на военните - и резултатите се ока­заха направо поразителни. С гласова команда Уилсън можеше да отмени работата на собствената си нервна система, което имаше две ясни преимущества. Памет­та му стана почти непогрешима и тялото му можеше да се възстанови само за часове, докато на нормален човек щяха да са му нужни много седмици.

Професорът наистина беше гений, но бе чудат и нес­тандартен; неуморният му ум непрекъснато скачаше от една тема на друга, много от заключенията му бяха про­пити е конспиративни теории или неудовлетвореност. Но иначе беше забавен - Уилсън му признаваше поне това - и около него никога не беше скучно. И което бе най-важното, професорът час по час проявяваше невъ­образима находчивост, а за подобни моменти чакането си заслужаваше. Подобно на много големи приятелства, двамата бяха различни почти във всичко, но сега не този проблем спъваше отношенията им, а растящото разоча­рование на Уилеън от собственото му място в света и несигурността му относно бъдещето.

- И как точно изгубих парашута си? - попита Уилсън.

Професор Оутър се усмихна.

- Мислиш си, че всички ме мразят, но не е така. Имам верни шпиони, които те държат под око.

- Сериозно, как разбра?

- Ти ми кажи истината. Тогава и аз ще ти кажа. Това е предложението.

В този момент Г. М. и Джаспър Тредуел се появиха на сцената и над 3500 души в аудиторията се изправиха на крака и избухнаха в спонтанни аплодисменти. Два­мата Тредуел пристигнаха точно навреме и образите им цъфнаха на двата 20-метрови екрана, увиснали над тях. Уилсън също се изправи и издърпа професор Оутър. Служителите и постоянните контрактори бяха задъл­жени да присъстват на изявленията на компанията, но професорът предпочиташе да иде в ада, отколкото да танцува под звуците на такава предвидима корпоративна музика. В резултат той беше единственият, който не аплодираше.

Г. М. излезе на сцената в алено „Сегуей ПТ“ - за­хранвано с електричество двуколесно средство за прид­вижване с автоматичен баланс. Истинското му име беше Годфри Мартин Тредуел, той бе изпълнителен директор, председател на борда и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички освен за жена си Годфри Мар­тин беше известен като Г. М.; на възраст над 120 години, той беше начело на компанията в продължение на пове­че от седем десетилетия. И тези десетилетия определено бяха период на просперитет. Именно Г. М. бе превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в онова, което тя бе днес - най-голямата и най-печеливша компания в света.