lovech - Poslednata imperatrica

Когато аудиторията се изпразни, професор Оутър рухна в стола до Уилсън.

- Нещата се променят, друже - каза той с ясно изра­зен австралийски акцент. - Ново ръководство, нов биз­нес, нови корпоративни идеали. Винаги става така.

- Единственото важно е мисия Ездра да бъде завър­шена - тихо рече Уилсън. - Знаеш колко голям е залогът.

- Г. М. има още пет месеца, преди да се оттегли. До­тогава мисията отдавна ще е приключила. - Професо­рът пусна още една въздишка. - После ще трябва да си търся нова работа.

- Пак можеш да работиш за мен - отвърна Уилсън. - Ще се захванем с нещо заедно.

- По начина, по който я караш, ти остава не повече от седмица живот. - Професорът изведнъж се сепна. - Чакай, хрумна ми нещо! Можем да работим за Джаспър. Доколко­то си спомням, при последната ви среща го нарече „хлъзгав паразит“ и „отрепката на земята“. Много те бива с хората.

Уилсън стана от стола си.

- Не се безпокой, помня какво стана.

Професорът поклати глава.

- Джаспър ще те изхвърли оттук веднага щом му се отвори възможност.

- Чудесно - отвърна Уилсън. - И без това ми е до­шло до гуша от това място. - Той потърка брадичката си. - Но все имам чувството, че Г. М. е замислил нещо. Неслучайно гледаше към мен.

Професорът се разсмя.

- Толкова е дърт, че сигурно не е можел дори да те види!

- Смей се колкото си искаш - отвърна Уилсън. - Каз­вам ти, замислил е нещо.

10 .

Сан Франциско, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“

Сграда „Меркурий", етаж 2

21 юни 2084 г.

12:50 ч. местно време

63 дни преди началото на мисия Ездра

Почти два часа по-късно Уилсън стоеше в работната стая на директорите и очакваше пристигането на Андре и Рандъл. Мразеше работните срещи на Андре - от не­гова страна всичко беше по график и следващите трий­сет минути със сигурност щяха да са загуба на време.

Едната стена на просторното помещение беше изця­ло стъклена и откриваше панорамен изглед към тучната зелена трева, простираща се до хоризонта. Огромни калифорнийски секвои, някои високи над 100 метра, образуваха прохладна сянка над потъналите в зеленина смърчове и борове. Под тях имаше гъст, процъфтяващ свят от храсталаци, дръвчета и папрати. Гората отвън бе прочута като последният хабитат на Brachyramphus marmoratus, красива дребна морска птица, която гнезде­ше единствено в старите гори в района. Уилсън никога не я беше виждал, но други служители на „Ентърпрайз Корпорейшън“ твърдяха, че от време на време са зървали по някоя птичка.

Спомни си, че навремето това бе кабинетът на Бартън Ингърсън, но след като той си бе отишъл, нещата се бяха променили. Черният гранитен под бе сменен с полиран бял мрамор; шестоъгълната заседателна маса бе изчезнала и на нейно място се мъдреше по-голяма правоъгълна, изра­ботена от бял бук. Кръгът удобни сини кушетки бе сменен от бежови кожени канапета за трима души; прозрачното стъкло на вратите вече беше матирано. Емблемата на „Ен­търпрайз Корпорейшън” беше изчезнала от стената наред с бюрото и директорския стол на Бартън. Желанието за нов старт е разбираемо, помисли си Уилсън, но изглеждаше, че екипът по интериорен дизайн бе получил нареждане да промени всичко. Все едно Бартън никога не е стъпвал на това място; сякаш споменът за него можеше да се заличи толкова лесно, колкото да се махне логото от стената.

Уилсън погледна към вратата на банята в другия край на кабинета. Именно там за първи път беше научил за сво­ята мисия назад във времето - мисия Исая. Бартън го бе замъкнал в малкото помещение да му каже за невероятно­то пътешествие, на което му предстоеше да потегли. Ама че странно място да научиш подобна новина - до тоалет­ната от черен порцелан. Сега му изглеждаше смешно, но тогава му се стори като пореден знак колко абсурдни бяха твърденията на Ингърсън. И въпреки това всичко, предре­чено от Бартън, се оказа истина. Всичко... че и отгоре.

Постигането на такива фантастични неща - да пъту­ва във времето и да изпълни мисията си - би трябвало да изпълни Уилсън с чувство за удовлетвореност от­въд представите му. А ето че се случи точно обратното. Чувстваше се празен, безнадежден и сам. Сякаш пъте­шествието му бе отнело нещо от него, което бе невъз­можно да се замести. Всичко, на което се беше наслаж­давал преди, сега му се струваше банално. Емоциите му бяха тежки като мокър цимент, макар че умът му бе остър - смъртоносна комбинация в толкова много отно­шения. Не чувстваше нещата така, както навремето, и затова търсеше начин да компенсира тази недостатъч­ност с поемането на все по-екстремни рискове.