lovech - Poslednata imperatrica

Умът му се напълни с безполезна информация... На­зъбената сурова скала, с която щеше да се сблъска всеки момент, бе формирана през палеозойската ера, ерата на „древния живот“, преди повече от 500 милиона години. През този геологичен период цялата суша на Земята е била събрана в един гигантски свръхконтинент на име Панотия. Първата глобална ледникова епоха тъкмо за­вършила и тектоничните плочи се разделяли със ско­ростта на растящ нокът - някои бавно се отдалечавали, други се сблъсквали през хилядолетията. Образували се океани, издигнали се планински вериги; животът на Зе­мята тепърва правел първите си крачки.

Уилсън се вряза странично в отвесната скала и главата и лявото му рамо се блъснаха в шистовата повърхност.

За миг изгуби съзнание и се запремята надолу, като отскачаше от стръмната 80 градуса стена. Костюмът му се разкъса, ремъците на парашута се закачаха в скалите и го завъртаха като дервиш, шлемът и раменете му поемаха по-голямата част от безмилостните удари. Нямаше време дори кръвта да избие от раните му, когато вратът му изпу­ка от поредния удар в главата. Цялата му инерция напред беше почти изчезнала и отпуснатото му тяло направи салто от ръба на скалното копие и започна дългото 1400 метра падане към дъното на каньона и река Колорадо.

От въздушното съпротивление ръцете и краката на Уилсън се разпериха навън, сякаш лежеше на някакъв невидим кръст. Изведнъж в ума му се появи ясният и рязък образ на Хелена Каприарти. Сънено си помисли какъв щастливец е, че я е познавал навремето. Че я беше докосвал и целувал. Но животът му оттогава беше тол­кова пуст, така лишен от съдържание. Точно преди три години се беше върнал от миналото, а Хелена бе отде­лена от него от бариера от повече от осемдесет години - бариерата на времето. Жестоката участ на Уилсън бе да бъде пътешественик във времето, който никога няма да може да се върне при жената, която обича.

Това бе причината за днешния скок - третата годиш­нина от връщането му в транспортната капсула. Краят на пътешествието назад във времето и - което бе най-важното - успешното завършване на мисията му.

И денят, в който животът му се изпразни от съдържание.

Колкото и да изглеждаше невероятно, Уилсън имаше рядка генетична структура, която позволяваше да бъде прехвърлян във времето - разложен на елементарни час­тици от неимоверни енергийни вълни и запратен през магнитното поле на планетата. Но онези славни дни вече бяха минало за него. Сега той беше просто ментор на дру­ги хора - други пътешественици във времето като Рандъл Чен, които един ден щяха да направят подобен скок.

В резултат на успешната му мисия финансовото бла­госъстояние на Уилсън бе почти невъобразимо. При­тежаваше три къщи - в Калифорния, непосредствено до „Ентърпрайз Корпорейшън“ в щатския парк „Дел Нотр“, друга край Аспен, Колорадо, любимото му мяс­то за ски, както и голяма къща в родния му град Сидни, кацнала на върха на отвесна скала, гледаща към залива. Уилсън беше роден в Пасифика и с гордост би ви казал, че няма завършено образование, само зарязана доктор­ска дисертация в университета в Сидни. Когато обаче прекалеше с чашките, често твърдеше, че имал „докто­рат по живот“.

Парите го караха да се чувства удобно. Осигуряваха му свобода и привилегии, но въпреки това не го напра­виха щастлив. Радостта се дава или спечелва, но опре­делено не може да се купи.

Уилсън вече беше пропаднал на повече от 100 метра, дълбоко в сянката на Колорадското плато. Все още за­маян, той ту идваше на себе си, ту отново губеше съзна­ние. Вятърът виеше в ушите му. Пластове докамбрийска скала, хиляди ивици червен и черен седимент, се носеха с бясна скорост покрай него. Синьото небе горе като че ли се смаляваше, докато той пропадаше все по-дълбоко.

Висотомерът му светна в червено.

Чу се силен звуков сигнал.

Време беше да дръпне връвта.

Обикновено обичаше да отваря парашута си в по­следния момент, поради което механизмът за автоматично отваряне беше изключен. Днес това беше реше­ние, за което щеше да съжалява. Умът му бе замъглен и не можеше да посегне към гърдите си и да дръпне тита- ниевата халка; резултатът щеше да е фатален.

С тази скорост на падане Уилеън разполагаше само с още шест секунди живот.

Само шест секунди.

Спомените изпълниха ума му като вода, изсипана в празна кофа... Мисли за пътуването му в миналото, за срещата с Хелена; за опасностите, пред които се бяха изправили заедно. Руините на майте. Стоунхендж. Мъл­ниите и земетресенията. Спомни си как стои в транс- портната капсула, разкъсван от страх, без да знае какво ще стане в следващия момент; единствената му утеха бяха думите на Бартън. После лазерите, които прониз­ваха плътта му. Невероятната болка да бъдеш улучен от куршум и внезапното облекчение на омега командата, която бе използвал да излекува раната.