Брет Елис - Американски психар

– Пише... – Тя се запъва и се навежда над капака, за да вижда по-добре. – Пише: "Пресният пастет от гъши дроб в " Льо Сирк" е отличен, но салатата от раци не е нищо особено".

– Прекрасно – промърморвам и ровичкам за чаши, касети, каквото и да е.

– Наистина това пише, Патрик. – Тя ми подава кутията с хитра усмивка, която различавам дори в тъмното купе на колата. – Какво ли означава това?

Вземам я, прочитам текста, поглеждам Ивлин, поглеждам пак кутията, след това забивам очи в матираното стъкло, зад което се виждат снежинки, кръжащи около уличните лампи, около хората, струпани по автобусните спирки, около безцелно лутащите се скитници, и си казвам но глас:

– Можеше да имам и по-лош късмет. Наистина можеше.

– О, скъпи. – Тя увива ръце около врата ми и прегръща главата ми. – Обяд в "Льо Сирк", нали? Върхът си. Не си Сърдитко. Вземам си думите обратно. В четвъртък? Става ли в четвъртък? О, не, невъзможно ми е в четвъртък. На билкова баня съм. Тогава в петък, а? И непременно трябва да отидем в "Льо Сирк"? Защо не...

Отблъсквам я от себе си и чукам с юмрук по разделителното стъкло, докато шофьорът го свали.

– Сид, впрочем Ърл, или как ти беше името, това не е пътят за "Чернобъл".

– Това е, господин Бейтмън...

– Ей!

– Впрочем, господин Халбърстам. Авеню К. нали? – кашля той учтиво.

–Предполагам – промърморвам, загледан през прозореца. Вече нищо не различавам.

– Авеню К. ли? – Ивлин вдига възхитените си очи от огърлицата, купена от Пол Оуен за Мередит. – Какво означава това? К като... "Картие", нали?

– Ууу, страхотно е там – уверявам я.

– Бил ли си? – пита ме тя.

– Милион пъти.

– "Чернобъл" ли каза? Не, не искам в "Чернобъл" хленчи Ивлин. – Скъпи, Коледа е все пак.

– Какво, по дяволите, имаш предвид с това?

– Шофьор, шофьор... – провиква се Ивлин и се навежда напред, подпряна на коленете ми. – Шофьор, отиваме в "Рейнбоу Рум". Карай към "Рейнбоу Рум", ако обичаш.

Дръпвам я назад и се навеждам към шофьора.

– Не ѝ обръщай внимание. Към "Чернобъл".

Натискам един бутон и стъклената преграда се вдига.

– О, Патрик, ама нали е Коледа! – мрънка Ивлин.

– Повтаряш това, сякаш означава нещо.

Поглеждам я право в очите.

– Но нали е Коледа! – умолява ме тя.

– Не мога да понасям "Рейнбоу Рум" – заявявам твърдо.

– Но защо, Патрик? Там правят най-хубавата салата "Уолдорф" в града. Моята хареса ли ти, скъпи? А? Хареса ли ти моята салата "Уолдорф"?

– Божичко! – прошепвам и закривам лице с длани.

– Кажи честно, хареса ли ти? – настоява тя. – Най-много се притеснявах за нея и за плънката от кестени... Е, защото плънката беше дръзка...

– Не искам да ходя в "Рейнбоу Рум" – прекъсвам я, без да свалям ръце от лицето си, – защото там не се намират наркотици.

– О... – поглежда ме тя укорително. – Ццц, Патрик, наркотици? За какви наркотици става дума?

– Наркотици, Ивлин. Кокаин. Здрава работа. Ще ми се тази вечер да шмръкна малко кокаин. Разбра ли?

Изправям се и я изглеждам кръвнишки.

– Патрик – поклаща тя глава, сякаш е изгубила доверие в мен.

– Виждам, че си озадачена – отбелязвам.

– Просто не желая да участвам в това.

– Никой не те задължава да го правиш – обяснявам ѝ

– Дори не те моля за това.

– Не разбирам защо трябва да ми разваляш празника.

– Приеми го като... мраз. Коледен мраз. Скъп коледен мраз – съветвам я.

– Е, добре... – съгласява се тя, малко поотпусната. – Колко интересно, ще се тикаме в онзи бордей.

– Трийсет долара вход на човек не е точно бордей, Ивлин. – Изведнъж я поглеждам подозрително. – А защо не покани на купона си Доналд Тръмп?

– О,писна ми с твоя Доналд Тръмп. Божичко, за това не се държа като идиот? Трябва да се отърсиш от тази мания! Почти крещи тя. – Значи затова се правеше на глупак!

– Грешиш, Ивлин, заради салатата "Уолдорф" – процеждам през зъби. – Салатата "Уолдорф" ме накара да се направя на идиот.

– О, благодаря за искреността! – Тя отмята назад глава, обзета от отчаяние. – Знаех си аз, знаех си.

– Но нали не си я правила ти! – изкрещявам ѝ. – Беше по поръчка!

– Божичко! – вайка се тя. – Да вярвам ли на ушите си?

Лимузината спира пред "Клуб Чернобъл". Плътна тълпа се е струпала около въжетата, ограждащи входа. Влизаме и като използвам Ивлин за клин, започвам да си пробивам път през навалицата. За късмет мярвам някакъв тип, който досущ прилича на Джонатан Ледърдейл и е вече на път да влезе. Избутвам още малко напред Ивлин, която продължава да стиска в ръце коледния си подарък, и се провиквам: