Брет Елис - Американски психар

– Това не е разрешено – заявява шофьорът, без да ме погледне в очите. – Абсолютно незаконно е. Няма начин, приятел. Откажи се.

– О, хайде, не ми ги пробутвай тия.

– Ама няма майтап, това е напълно против правилата на фирмата.

– Абе я го заеби правилника.

– Да го заеба ли? – пита той ухилен.

– Ти май не чуваш какво ти говоря. Господин Оуен каза, че няма проблем, можем да я вземем.

– Не, не става – поклаща той глава.

Млъквам за миг, изправям се, прокарвам ръка по лицето си, поемам дълбоко въздух и пак се навеждам към прозореца.

– Чуй ме сега... – Още веднъж поемам дъх. – Вътре се мотаят разни джуджета – посочвам с палец назад към къщата. – Всеки момент тия уроди ще запеят "О, Таненбаум"... – Поглеждам го изпитателно, очаквам съчувствие от него и в същото време се опитвам да изглеждам достатъчно уплашен. – Знаеш ли какъв ужас е това? Елфи някакви ще ми гъгнат песнички. Помисли само.

– Слушай, господин...

– Маркъс – напомням му.

– Маркъс-Баркъс, няма значение. Не желая да наруши правилника, и толкоз. Нищо не мога да направя. Такива са изискванията на фирмата. Аз ги спазвам точно.

И двамата замлъкваме. Въздъхвам, оглеждам се и се чудя дали да помъкна Ивлин към трета лимузина, или да се върнем в онази на Баркър – тъпото му копеле! Обаче не, мамицата му мръсна, искам колата на Оуен. В това време шофьорът въздъхва и се обажда:

– Щом джудженцата искат да пеят, нека пеят.

– Мамка му! – Изваждам портфейла си от кожа на газела и му подавам две банкноти по петдесет долара. – На ти стотачка.

– Две – поправя ме той.

– Този град е отвратителен – промърморвам, но му давам мангизите.

– Къде ще пожелаеш да те откарам? – пита оня, докато прибира парите и пали колата.

– "Клуб Чернобъл" – извиквам му и отварям задната врата.

– Нямаш проблем – провиква се и той.

Скачам отзад и затварям вратата точно в мига, в който лимузината потегля и се насочва към Ривърсайд Драйв. Ивлин седи мълчаливо до мен, а аз се опитвам да успокоя дишането си и бърша леденостудената пот по веждите ми с носна кърпичка "Армани". Обръщам се към нея и виждам, че всеки миг ще заплаче, устните ѝ треперят, засега без звук, без стон.

– Плашиш ме. Какво има? – питам я и наистина съм притеснен. – Нещо обърках ли? Салатата "Уолдорф" беше добра. Какво друго има?

– О,Патрик – въздъхва тя. – Прекрасно е. Не знам какво да кажа.

– Ами... и аз... не знам.

– Виж това. – Подава ми диамантена огърлица от "Тифани", подаръка на Оуен за Мередит. – Помогни ми да си я сложа, скъпи. Ти вече не си Сърдитко, нали?

– Уф, Ивлин – изпъшквам и ругая през зъби, а тя се обръща с гръб към мен, за да закача огърлицата на врата ѝ.

Лимузината се люшва и тя полита назад, пада върху мен, залива се от смях и ме целува по бузата.

– О, страхотно е, скъпи... Опалааа! Извинявай. Я виж дали няма някъде шампанско, жадна съм.

– Да, ама... – Гледам безпомощно огърлицата. – Тази е друга.

– Какво? – пита Ивлин и се оглежда. – Има ли чаша тук? Коя е друга, мили?

– Тази – повтарям монотонно.

– О, сладур такъв – смее се тя. – да не би да имаш и друг подарък за мен?

– Не, но...

– Хайде де, хитрец такъв – закача се тя с мен и посяга към джоба на палтото ми. – Кажи де, какво е.

– Кое какво е? – питам хладнокръвно, макар че държането ѝ започва да ми писва.

– Имаш още нещо за мен. Нека позная какво е. Пръстен към огърлицата? – гадае тя. – Или гривна? Не, брошка . Точно така, брошка! – Ивлин плясва с ръце. – Брошка е, нали?

Докато се опитвам да я отблъсна от мен, като избутвам едната ѝ ръка назад, другата се прокрадва зад мен и измъква нещо от джоба на палтото ми – кутия с храна ,плячка от мъртвото азиатче. Намереното я изненада, гледа кутията учудено.

– Патрик, толкова си... романтичен. – Оглежда я от всички страни и добавя: – Толкова... оригинален.

Аз също съм зяпнал кутията. По нея има доста кръв, свивам рамене и отговарям колкото може по-весело:

– Нали си ме знаеш.

– Но какво има по нея? – Тя приближава кутията до очите си. – Какво е това... червеното?

– Ами... – надничам и аз, като се правя на озадачен от петната и обяснявам с гримаса – ...сигурно е доматен сос. Ивлин отваря кутията развълнувано и смутено изучава съдържанието ѝ.

– Какво пише там? – питам и се правя, че настройвам радиото, после започвам да търся куфарчето на Оуен ѝ се чудя на глас къде ли може да е шампанското; празната кутийка от "Тифани" се въргаля по пода и това изведнъж страшно ме притеснява.