Брет Елис - Американски психар

– Джонатан, ей, Ледърдейл!

И както можеше да се очаква, още няколко типа от тълпата започват да крещят "Джонатан, ей, Джонатан!"

Той се обръща, забелязва ме и извиква:

– Здрасти, Бакстър!

Намига и вдига палец, но не към мен, а към някой друг.

Въпреки това ние с Ивлин се правим, че сме с неговата компания. Портиерът слага въжето пред нас и ни пита:

– Вие от онази лимузина ли слязохте?

– Да – отговаряме едновременно.

– Вътре сте – казва той и повдига въжето.

Влизаме, плащам шейсет долара, но не получавам куверт за пиене. Както винаги вътре е адски тъмно, ако не се смятат светлините на дансинга, но там пък с пълна пара работи машината за мъгла и различавам само някакво готино гадже, което се кълчи под звуците на New sensation на "Инексес", гърмящи от тонколоните със сила, от която тялото ти затреперва. Казвам на Ивлин да иде на бара и да вземе по едно шампанско.

– О, веднага! – провиква се тя и тръгва към една тънка линия от неонова светлина, единственото осветено място, където по всяка вероятност разливат алкохол.

През това време успявам да намеря един грам бял прах. Дава ми го някакъв тип, който адски прилича на Майк Доналдсън. Докато събличам с поглед кълчещото се маце на дансинга и се чудя дали да не зарежа Ивлин, тя се връща с две високи чаши, пълни наполовина.

– "Корбел" е – изкрещява ми тя с покрусено лице. Хайде да си тръгваме.

Поклащам отрицателно глава.

– Отиваме в тоалетната.

Тя тръгва след мен.

Тоалетната в "Чернобъл" е една – обща за мъже и жени. Там има вече две други двойки, една е вътре в единствената кабина. Другата, като нас, нетърпелива чака да се освободи кабината. Момичето е с коприна блуза с презрамки, пола от копринен шифон и копринени обувки – всичко от "Ралф Лоран". Приятелят ѝ е облечен в костюм, шит при Уилям Фиораванти или Винсънт Николози, а може би при Скали, във всички случаи при някой жабар. И двамата държат чаши за шампанско, неговата е пълна, нейната – празна. В тоалетната е тихо, вратата е доста дебела и ограничава грохота на музиката само до глухия ритъм на барабаните, от кабината се чуват само шмъркане и лек кикот. Онзи пич потропва нетърпеливо с крак. Мацето с него само въздиша и от време на време отмята косата си назад с рязко движение на главата. По едно време поглежда към нас и прошепва нещо на приятеля си. Той кима мълчаливо и си тръгват.

– Слава богу – промърморвам на себе си, а пръстите ми си играят с малкото пакетче в джоба на панталона ми. Обръщам се към Ивлин. – Какво си се умълчала?

Мисля си за салатата "Уолдорф" – едва чуто отвръща тя. – Майната му.

Чува се изщракване, вратата на кабината се отваря и отвътре излиза млада двойка. Момчето е с двуреден вълнен костюм и копринена вратовръзка от "Живанши", момичето с копринена рокля "Джефри Бийн", позлатени обеци от "Стивън Дек Модерн" и обувки за танци "Шанел". Двамата уж тайно бършат носовете си, докато стоят пред огледалото. Точно когато с Ивлин понечваме да влезем в кабината, онези двамата, дето уж се бяха разкарали,

изведнъж се появяват и се опитват да минат преди нас.

– Прощавайте – препречвам им пътя с ръка. – Вие бяхте тук и си тръгнахте. Ние сме на ред сега.

– Хм, не, грешите – кротко казва онзи пич.

– Патрик – шепне Ивлин зад мен, – пусни ги... голяма работа.

– Не, чакай. Ние сме на ред – обяснявам ѝ.

– Да, но ние бяхме дошли преди вас.

– Вижте какво, не желая да се разправяме...

– Но го правите – прекъсва ме момичето нетърпеливо и все пак пак с усмивка.

– О, не! – промърморва Ивлин и наднича над рамото ми.

– Няма защо да се разправяме, ще го направим тук, и толкоз – нервно казва на приятеля си момичето, което иначе не бих изхвърлил от леглото си.

– Ама че кучка – мърморя си под носа и клатя недоволно глава.

– Вижте– обажда се момчето, – докато се препирахме, някой от нас можеше да мине.

– Точно така – отговарям му. – Ние.

– О, боже! – възкликва мацето и подпира ръце на кръста си, оглежда ни от глава до пети. – Да не повярва човек как ги пускат такива тук.

– Знаеш ли, че си само една курва – изсъсквам и не вярвам на ушите си, че го казвам. – Най-малкото се държиш като такава.

Ивлин смаяно ме стисва за ръката.

– Патрик!

Онзи вече си шмърка кокаина, загребва праха от кафяво мускалче, вдишва го през носа и, подпрян на вратата, се смее след всяка порция.

– Гаджето ти е абсолютна курветина – казвам му.

– Патрик – недоволства Ивлин. – Престани!

– Държи се курвенски – посочвам я аз с пръст.