Брет Елис - Американски психар

– От кое това? – пита ме тя с присвити очи. – Не ти хареса салатата "Уолдорф", нали?

–Искам да те отведа далеч от това – истерично размахвам ръце, – от сушито, от елфите... от всичките тези глупости.

В кухнята влиза един елф и оставя на масата поднос с мръсни чинии. Над него през отворената врата забелязвам Пол Оуен, навел глава към Мередит, която крещи нещо в ухото му, опитвайки се да надвика коледната музика. Той ми кима и оглежда навалицата. Отнякъде се появява и Кортни, тогава сграбчвам Ивлин за раменете и я придърпам още по-близо.

– Суши? Елфи? Патрик, озадачаваш ме – хленчи тя.

– И това не ми харесва.

– Хайде да тръгваме. – Стисвам грубо ръцете ѝ и я изблъсквам към задния вход. – Поне веднъж прояви решителност. Чуваш ли, Ивлин, бъди решителна поне веднъж в живота си.

Тя спира и се дръпва назад, обмисля предложението ми с усмивка , но все още не се решава да тръгне.

– Хайде де... – настоявам. – Нека това да е коледният ми подарък за теб.

– О, не, вече ходих в "Брукс Брадърс" и...

– Стига. Хайде, заради мен – прекъсвам я и в отчаянието си да я склоня, целувам леко устните ѝ и се усмихвам.

– Госпожо Бейтмън?

– О, Патрик – въздъхва тя размекната. – А кой ще разчисти тук?

– Джуджетата за какво са?

– Да, но кой ще ги наблюдава?

– Ами някой от елфите. Ей онзи например, направи го старши. И да изчезваме.

Задърпвам я към задния вход, обувките ѝ скърцат от триенето по мраморната мозайка.

Излизаме навън и тръгваме по алеята край къщата, на ъгъла спирам и оглеждам дали някой не излиза от главния вход. Втурваме се към лимузините, една от които трябва да е на Оуен, но за да не се усъмни Ивлин, отвеждам я до най-близката, отварям вратата и я набутвам вътре.

– Патрик! – изпищява тя доволна. – Вършим щуротии. Божичко, и лимузина...

Затварям вратата, без да я доизслушам, заобикалям колата и почуквам на стъклото на шофьора. Той го смъква.

– Здрасти – подавам му ръка. – Пат Бейтмън, приятно ми ми е.

С незапалена пура в устата той не казва нищо, поглежда първо подадената ръка, после лицето ми и накрая – темето ми.

– Казвам се Пат Бейтмън – повтарям му. – Какво има?

Той продължава да ми се пули насреща. Инстинктивно посягам да оправя косата си – сигурно съм разрошен, мисля си – и с ужас напипвам хартиени рога на главата си. Цели два чифта проклети хартиени рога на елен върху простата ми тиква!

– Уф, мамка му! – изпъшквам, смъквам ги, смачквам ги на топка, хвърлям хартиеното кълбо на земята и пак се обръщам към шофьора.

– И така. Пат Бейтмън – представям се за трети път и приглаждам косата си назад с ръка.

– Ъъъ, да. Сид – измънква той.

– Слушай, Сид, господин Оуен каза, че можем да ползваме тази кола, та...

Спирам насред изречението, дъхът ми се носи на бели облачета в мразовитата нощ.

– А кой е господин Оуен? – пита Сид.

– Как кой? Пол Оуен бе, не го ли познаваш? Твоят клиент.

– Не. Тази кола е наета от господин Баркър – отвръща той. – Обаче рогцата си ги биваше.

– Мамка му и късмет!

Заобикалям на бегом колата, за да измъкна Ивлин, преди да е станало късно, но се оказва, че вече е. Щом отварям вратата, главата ѝ щръква отвътре, ухилена до уши.

– Патрик, скъпи, разкошно е. Шампанско... – тя вдига бутилка "Кристал" в едната си ръка, а в другата държи кутия със сладкиши – ...и еклерчета.

Хващам я за ръката и я измъквам навън. Измърморвам някакво извинение под носа си:

– Сбъркахме колите, но еклерите можеш да ги вземеш, късмет са ти.

Приближаваме следващата лимузина. Отварям вратата и помагам на Ивлин да се качи. После отивам отпред и почуквам на стъклото на шофьора. Той сваля стъклото. Изглежда досущ като предишния шофьор.

– Здрасти. Пат Бейтмън – представям се и му подавам ръка.

– О, здравей. Доналд Тръмп. Жена ми Ивана е отзад – от- връща той саркастично и поема ръката ми.

– Ей, не се занасяй – предупреждавам го. – Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да ползвам колата му. Aз... мамка му! ... Аз съм Маркъс.

– Току-що каза, че името ти е Пат.

– Абе обърках се – казвам съвсем сериозно. – Не се казвам Пат. Името ми е Маркъс. Маркъс Халбърстам.

– Сигурен ли си?

– Слушай, господин Оуен ми каза, че мога да взема колата за през нощта, така че... давай да вървим, става ли?

– Мисля, че преди това трябва да попитам лично господин Оуен.

Проклет шофьор – разиграва ме и това му прани удоволствие.

– Не, почакай! Чуй ме, аз... няма значение – усмихвам се на себе си. – Господин Оуен в момента е в много, ама в много лошо настроение.