Брет Елис - Американски психар

– Не е вярно. Аз... – запъвам се.

– Ти., не си... – Тя спира, трие сълзите по лицето си и не може да продължи.

– Какво не съм, кажи де? – чакам нетърпеливо.

– Ти не си... – мръщи се тя, раменете ѝ подскачат от риданията, шията – ...с всичкия си. Чивиите... – преглъща тя – ...са ти избили.

– Да, да, избили са – възмущавам се и се опитвам да се защитя. – Избили са, ама на куково лято.

– Ти си вампир – хълца тя.

– О, не – поглеждам я стреснато. – Ти си вампир.

– Божичко – простенва тя толкова силно, че от съседната маса се обръщат към нас, – да вярвам ли на ушите си?

– Сега си тръгвам – съобщавам ѝ спокойно. – Прецених обстановката и изчезвам.

– Недей. – Тя се опитва да хване ръката ми. – Не си тръгвай.

– Махам се, Ивлин.

– Къде отиваш? – Тя изведнъж се съвзема, изглежда невероятно спокойна. Чак сега забелязвам, че здраво е сдържала сълзите си, за да не си развали грима. – Кажи ми, Патрик, къде отиваш?

– Оставил съм на масата пура. Тя е толкова разстроена, че дори не споменава за това.

– Тръгвам си, и толкоз.

– Но къде? – пита тя и в очите ѝ напират още сълзи. – Къде отиваш?

Всички, в близост до нашата маса, се правят, че гледат другаде.

– Къде отиваш? – повтаря тя въпроса си.

Не отговарям, лутам се, изгубен в лабиринта на личния си живот, и мисля за съвсем други неща: платежни нареждания, цени на акции, взаимни осигурителни фондове, ипотеки, финансирания, рефинансирания, облигации с гарантирана задължителна лихва, конвертирания, пълномощни нареждания, разписки, фактури, брутен национален продукт, Международен валутен фонд, модни играчки за директори, милиардери, Кенкичи Накаджима, вечност, колко бърза трябва да е луксозната кола, гаранции, ценни книжа, дали да прекъсна абонамента си за "Икономист", Коледата, когато бях на четиринайсет години и изнасилих една от прислужниците ни, допълнителни услуги към цената, завист към живота на някой друг, може ли да се оцелее с фрактура на черепа, чакални на летища, задушен вик, кредитни карти, паспорт и кутия кибрит от "Ла Кот Баск", повърхностно изцапан с кръв повърхност, "Ролс"-ът си е "Ролс" и само "Ролс". За Ивлин нашата връзка е жълта и синя, но за мен тя е сиво пространство, затъмнено и бомбардирано, кадър от филма, който тече в главата ми, тя е неспирен порой от камъни и всяка реч, достигаща ушите ми, е чужда, звукът отеква над нови видения: кръв извира от автомати за пари, жени раждат през ануса, замразени или размазани ембриони, ядрени бойни заряди, милиарди долари, пълно унищожение на света, някой е пребит, друг някой умира, понякога без кръв, по-често – от куршум, убийства, кома, живот, разигран като на комар, чисто, бяло платно, което бързо се изпълва с герои от сапунена опера. Това е изолатор, който служи само за разкриване на собствената ми сериозно увредена способност да чувствам. Аз съм в центъра му, извън времето и никой не иска от мен да се легитимирам. Изведнъж си представям скелета на Ивлин, разкривен и разпокъсан, това ме изпълва със злорадство. Нужно ми е много време, за да отговоря на въпроса ѝ: Къде отиваш? , но след като отпивам от портото, после и от бирата, пробуждам се и се питам: "Ами ако всъщност бях автомат, щеше ли наистина да има някаква разлика?", а на нея отговарям:

– В Либия – многозначителна пауза, – Паго Паго. Имах предвид Паго Паго. – И добавям: – А заради сцената, която ми устрои, отказвам да платя сметката.

Сготвя и яде момиче

Зазорява се. Денят е ноемврийски. Гърча се в леглото си, обзет от безсъние. Все още съм с костюма от снощи, някой сякаш е запалил огън върху главата ми, по-точни вътре в нея, постоянна пронизваща болка държи очите ми отворени и съм напълно безпомощен. Нито наркотици нито храна, нито алкохол могат да укротят тази ненаситна болка; всичките ми мускули са вдървени, всичките ми нерви горят, пламтят. Изпих всичкия далман и започнах на всеки кръгъл час да взимам соминекс, но нищо не помага, а скоро и този флакон свършва. На пода в ъгъла на спалнята лежат разни неща: чифт дамски обувки "Едуард Сюзън Бенис Алън", ръка без палец и показалец, новият брой на "Венити Феър", изпръскан с нечия кръв, пояс и полепнали съсиреци, а от кухнята се носи остър мирис на прясно сготвена кръв. И когато, залитайки, влизам в хола, усещам как стените излъчват воня на мърша. Запалвам пура с надеждата димът ѝ да прикрие поне част от нея.

Гърдите ѝ са изрязани, посинели и изпразнени, а зърната са придобили смущаващо кафеникав оттенък. Заобиколени от засъхнала черна кръв, те лежат някак скромно в голяма порцеланова чиния, която купих от "Потъри Барн", върху стереоуредбата "Вурлицер" в ъгъла, макар да не помня да съм правил това. Смъкнал съм цялата кожа и повечето от мускулите по лицето ѝ и то сега представлява череп с буйна руса коса, прикачен към студен труп. Очите са извадени и очните ябълки висят навън от орбитите. Не може да се определи къде свършва гръдният кош и къде започва вратът, който прилича на купчина накълцано месо. Стомахът ѝ напомня лазаня с козе сирене от "Ил Марлибро" или нещо подобно, преобладават белият, червеният и кафявият цвят. Част от червата са размазани по стената, а други, смачкани на топки, са пръснати по масичката за кафе като дълги сини змии или червеи-мутанти. Парчетата кожа, останали по тялото ѝ, са придобили синьо-сив цвят, като на алуминиево фолио. Влагалището е изхвърлило кафеникава слуз, която вони на болно животно, сякаш онзи плъх е бил вкаран обратно там и е бил смлян от стомаха или нещо от този род.