Брет Елис - Американски психар

– Нямам намерение да насилвам нещата, но...

– Изменяш на себе си, Патрик – отбелязва тя.

– Ивлин! На това трябва да се сложи край – въздъхвам, загледан в салфетката си. – На двайсет и седем години съм и не желая да се обвързвам с нищо сериозно.

– Скъпи?

– Не ме наричай така! – срязвам я.

– Как? Скъпи ли? – пита тя.

– Да – сопвам ѝ се.

– А как искаш да те наричам? – възмущава се тя. – Господин началник ли? – едва се сдържа да не се разсмее.

– Глупости.

– Не, наистина, Патрик. Как искаш да те наричам?

"Крал, мисля си. Крал, Ивлин. Искам да ми викаш кралю." Но казвам съвсем друго:

– Ивлин, не желая да ми викаш никак. И мисля, че не трябва повече да се виждаме.

– Но твоите приятели са и мои приятели. А моите приятели са и твои. Това просто е неосъществимо – обяснява тя, загледана в устата ми. – Имаш нещо ситничко на върха на устната. Избърши се със салфетката.

Съвсем отчаян, избърсвам устата си.

– Слушай, знам, че твоите приятели са и мои приятели, и обратното. Помислил съм за това. – Поемам дълбоко дъх, преди да добавя: – Запази ги всичките за себе си.

Най-после тя ме поглежда съвсем объркана и промърморва:

– Говориш наистина сериозно, нали?

– Да. Наистина.

– Но... какво ще стане с нас? С миналото ни?

– Миналото не го е имало. Било е само сън. Не го споменавай, и толкоз.

Тя подозрително присвива очи.

– Да нямаш нещо против мен, Патрик?

Строгото ѝ лице се озарява мигновено от очакване, може би и от надежда.

– Ивлин – въздъхвам. – Съжалявам. Но просто... ти не означаваш толкова много... за мен.

– Добре, кой тогава? – гневно и настойчиво пита тя, като набляга на всяка сричка. – Кой означава много за теб, Патрик? Коя искаш да имаш? Шер ли?

– Шер ли? – повтарям въпроса объркан. – Шер? За какво говориш? Добре, забрави за това. Да приключваме. Имам нужда от редовен секс. Трябва да се развличам.

За броени секунди тя побеснява и едва сдържа надигащата се в тялото ѝ истерия. Противно на предположенията ми, това съвсем не ме радва.

– Но какво ще стане с миналото? С нашето минало? – пак пита тя, съвсем безполезно.

– Дори не го споменавай – съветвам я, приведен напред.

– Защо?

– Защото никога не сме имали общо минало – казвам, като едва се сдържам да не се развикам.

Тя се успокоява сама, не ме и поглежда дори, пак отваря чантичката си и мърмори:

– Патологично. Поведението ти е патологично.

– Това пък какво означава? – питам обиден.

– Ти си отвратителен. Патологичен.

Тя изважда от чантичката си някакво шишенце с хапчета и го отваря.

– Патологичен какво? – питам я и се опитвам да се засмея.

– Няма значение.

Тя лапва хапче, което не мога да определя какво е, и го преглъща с моята вода.

– Аз ли съм патологичен? А ти, която ми казваш това, не си, така ли? – питам.

– Ние двамата гледаме различно на света, Патрик мръщи се тя.

– И слава богу – добавям злобно.

– Ти си безчовечен – заявява тя и се опитва, струва ми се, да заплаче.

– Все пак има малко човечност у мен – опитвам се да се защитя.

– Не, не, не – поклаща тя глава.

– Знам, че понякога... не се държа както трябва – търся точните думи.

Внезапно, отчаяна, тя хваща ръката ми през масата и я придърпва към себе си.

– Какво искаш да направя? Само кажи!

– О, Ивлин – простенвам и издърпвам ръката си, стъписан от това, че най-после съм я сломил.

Тя плаче.

– Какво искаш да направя, Патрик? Кажи ми. Моля те.

– Трябва да... о, не, не знам. Да носиш еротично бельо? – питам се.– О, не, Ивлин. Не знам. Нищо! Нищо не можеш да направиш.

– Моля те, кажи какво мога да направя? – подсмърча тя тихо.

– Да се усмихваш по-рядко? Да разбираш повече от поли? Да не повтаряш толкова често името ми? Това ли искаш да чуеш? – питам я. – Това няма да промени нищо. Ти дори не пиеш бира.

– Ама и ти не пиеш бира.

– Няма значение. Освен това току-що си поръчах една. Видя ли сега?

– О, Патрик.

– Ако наистина искаш да направиш нещо за мен, можеш да не ми правиш сцени точно сега – съветвам я и притеснено се оглеждам.

– Келнер? – обръща се тя към сервитьора, когато ни донася еспресото, портото и бирата. – Донесете ми... и една... Каква? – Разплакана и объркана, тя ме поглежда за помощ. – "Корона"? Такава ли пиеш, Патрик? "Корона"?

– Стига де. Откажи се. Моля да я извините – обръщам се към келнера, а когато той се отдалечава, добавям: – Да, "Корона". Но се намираме в китайски ресторант, така че...

– Ама, Патрик – проплаква тя и издухва носа си в носната а кърпичка, която ѝ подхвърлих. – Толкова си гаден. И... безчовечен.