Брет Елис - Американски психар

...в Трибека има мъгла, от небето всеки момент ще рукне дъжд, ресторантите са празни, след полунощ улици пустеят, потънали във фантастични сенки, единственият признак на живот е на ъгъла на улица Дуейн, където някой свири на саксофон във входа на това, което някога бе "Дуплекс", а сега е зарязано бистро, затворено от месец, младо копеле с брада и с бяла барета свири прекрасно соло на саксофон, в краката му лежи обърнат разтворен чадър с един долар и няколко дребни монети. Не мога да устоя и приближавам към него, заслушан в музиката – някаква мелодия от "Клетниците", той усеща присъствието ми, навежда се напред, затваря очи и докато вдига инструмента нагоре с отметната назад глава в уж много страстен момент на изпълнението, аз светкавично измъквам магнума от кобура и за да не събудя някого от околните жилища, навивам заглушител на дулото. Студен есенен вятър нахлува по улицата, обгръща ни и когато жертвата отваря очи и вижда пистолета, музиката изведнъж секва, мундщукът на саксофона все още е в устата му, стоя така и известно време, после му кимвам да продължи да свири и той неуверено започва. Тогава вдигам пистолета срещу лицето му и по средата на една нота натискам спусъка, но заглушителят не се задейства и в същия миг виждам огромен ален кръг зад главата му, а изстрелът ме оглушава; стъписан, с все още живи очи, той се свлича, после пада въpxy саксофона, изваждам пълнителя и го сменям с друг, натъпкан догоре, и тогава става нещо неприятно...

...защото, докато правя това, не съм забелязал патрулната полицейска кола, която се е движела след мен (защо ли, един бог знае, сигурно са раздавали актове за неправилно паркиране), и след изстрела и отзвучаването на ехото сирената на полицейския автомобил пронизва нощта изневиделица, подплашва ме, сърцето ми започва да бие лудо, отдалечавам се от гърчещото се тяло с бавна походка, отначало нехайно, ни лук ял, ни лук мирисал, но изведнъж побягвам с всичка сила, гумите на полицейската кола изсвирват зад мен и тя се втурва по петите ми, полицай с мегафон напразно ми крещи: "Стой! Хвърли оръжието!" Не им обръщам внимание и свивам наляво по Бродуей към Парка на кметството, където потъвам в една алея, полицаите стигат донякъде и спират, защото пътят се стеснява и с колата не могат да минат. В края на алеята с бясна скорост свивам по Чърч, спирам някакво такси, скачам на предната седалка и изкрещявам на изумения шофьор, някакво младо иранско копеле: "Изчезвай веднага оттук, мърдай бе, идиот!", размахвам пистолет пред лицето му, но той изпада в паника, вдигнал е ръце и само хленчи на завален английски: "Не стреляй, моля, не убивайте, моля!" – "Мамка ти арабска, карай бе!", но той е блокирал напълно от ужас, повтаря само: "Не стреляй, не убивай ме бе, човек." – "Еби се в гъза", процеждам през зъби нетърпеливо, вдигам пистолета пред лицето му натискам спусъка, куршумът разцепва главата му на две като тъмночервена диня и парчета от нея се пръсват във всички посоки, полепват по предното стъкло, пресягам се през него и отварям вратата, избутвам трупа навън, затръшвам вратата и подкарвам...

...в трескаво каране, от което ми спира дъхът, успявам да мина само няколко преки донякъде заради паниката, но най-вече заради кръвта, мозъка, парчетата от главата на таксиджията, които са изпоцапали предното стъкло, и на косъм се разминавам от сблъсък с друго такси на ъгъла на Франклин и Гринич. Насочвам колата плътно вдясно,остъргвам отстрани няколко паркирани автомобила, удрям спирачка, включвам на задна, измъквам се и се понасям със свистящи гуми по улицата, включвам чистачките, но се сещам, много късно, че кръвта по стъклото е от вътрешната страна, опитвам се да я изтрия с ръкавицата си и с бясна скорост надолу по Гринич без всякаква видимост изгубвам напълно контрола върху колата, таксито се врязва в корейска бакалия до един ресторант, наречен "Лотосов цвят", където съм бил веднъж с японски клиенти. Върху таксито се изсипва дъжд от плодове, счупени рафтове, стъкла от витрината, тялото на касиер се изтърколва върху предния капак, Патрик се опитва да мине на задна, но не става, измъква се от таксито, залита и се подпира на него, настъпва убийствена тишина. "Добре го даваш, Бейтмън", промърморва си той и накуцвайки, излиза от магазина, тялото върху предния капак стене в агония, Патрик си няма и понятие откъде е изникнал полицаят, който тича към него през улицата, крещи нещо в уоки-токито и си мисли, че Патрик е зашеметен, но Патрик го изненадва с бързия скок напред, още преди да е успял да измъкне пистолета си, и го поваля на тротоара...