Брет Елис - Американски психар

За Хюи и момчетата му нещата потръгнаха с излизането в осемдесет и втора на втория им албум Picture this, в който има два полухита – Workin' for a living и Do you believe in love? Това съвпадна с настъплението на видеото и за увеличаването на продажбите допринесоха видеоклиповете, заснети по двете парчета. Звукът, макар все още не изцяло вън от капаните на нюуейв, изглежда по-рокаджийски в сравнение с първия албум, което може да се дължи на участието на Боб Клиърмаунтин в записите или на факта, че "Хюи Луис енд дъ Нюз" вече са взели в свои ръце продуцентството. Песните са по-сложни, a групата не се бои да експериментира с други жанрове реч (Tell her a litter lie) и балади (Hope you love me like you say u Is it me?). Но при цялата си популярност и слава в този албум музиката не е толкова бунтарска и (слава богу) изпълнителите не са така сърдити, въпреки че типично работническата песен Workin' for a living сякаш взета направо от първата им тава. Изглежда, че ги вълнуват повече междуличностните отношения – четири от десетте парчета съдържат думата "любов" в заглавията си, – а не желанието да се перчат като млади нихилисти, и мекото приятно чувство, което блика от албума, е знак за изненадваща и заразителна промяна.

Групата свири по-добре, а духовата секция на "Тауър ъв Пауър" отваря и стопля звука. Албумът достига върха си с двете разположени едно до друго парчета Workin' for a living и Do you believe in love? – най-хубавата от десетте песни; в нея певецът разказва как, докато търсел да срещне някого, попаднал на момиче, което попитал дали вярва в любовта. Това, че отговор на въпроса няма (тъй като така и не става ясно какво е отговорило момичето), прави песента по-сложна в сравнение с парчетата от първия албум. В същата песен има жестоко соло на саксофон в изпълнение на Джони Кола, който също като Крис Хейс на соло китара и Шон Хопър на клавишни вече е станал безценна придобивка за групата (солото му в баладата Is it те? е още по-добро). Гласът на Хюи е по-нюансиран, не толкова груб, но все пак печален в The only one – трогателна песен за това какво става с нашите наставници и как свършват (без барабаните на Бил Гибсън тя нямаше да е толкова хубава). Но вместо да завърши с нейния мощен звук, албумът свършва с Buzz, buzz, buzz – непретенциозен блус, който не се връзва с предишните парчета, но все пак е доста забавен, а "Тауър ъв Пауър" забиват страхотни духови партии.

Подобни грешки са напълно избегнати в третия, вече безупречен албум на групата, озаглавен Sports (записан в "Крисалис"). Всяка песен е с потенциал за хит и повечето всъщност бяха такива. Плочата ги издигна до рокендрол идоли. Напълно заличен е образът на лошото момче, на негово място идва по-зрелият и амбициозен студент (в една от песните логично вместващата се в текста дума "гъз" е прикрита с писукане). Целият албум е издържан в избистрен стил и нов, съвършен професионализъм, подсилващи допълнително песните. А щурите и оригинални видеоклипове на Heart and soul, The heart of rock'n 'roll, If this is it, Bad is bad, I want a new drug ги направиха супер звезди в предаванията на Ем Ти Ви.

Продуциран изцяло от групата, Sports започва с песен, която може да стане техен символ – The heart of rock'n'roll, прекрасна ода за рокендрола в Съединените щати. Следва техният първи голям хит – Heart and soul , чиста проба парче на Луис (макар да е написана от външни автори – Майкъл Чапмън и Ники Чин), който ги направи най-добрата група в САЩ на осемдесетте години. Текстът може да не е толкова силен, колкото на останалите песни, но със сигурност не е самоцелен и предупреждава за това колко погрешно е оставането "само за една нощ" (послание, което ранният и по-груб Хюи никога не би изпратил). Bad is bad е изцяло дело на Луис и е най-тъжната песен от всичко, което групата е записала до този момент. В нея с изпълнението си на бас блясва Марио Чиполина, но истинското настроение е в солата на хармоника на Хюи. I want a new drug е централното парче в албума с убийствени изпълнения на китара на Крис Хейс. Това е не само най-великата песен, написана някога срещу наркотиците, но и разкрива как е станало израстването на групата, как са захвърлили образа на лошото момче и са се научили да се държат като зрели хора. Солото на Крис Хейс в нея е направо невероятно, а механичните барабани, използвани не само в тази песен, а и в целия албум, създават натегателен ритъм, без да засенчват обаче работата на Бил Гибсън.

Останалата част от плочата е безпогрешна – втората страна започва с Walking on a thin line, най-горещото признание, което са правили досега. Дори Брус Спрингстийн не е написал нещо толкова впечатляващо за злата участ на ветераните от виетнамската война в съвременното американско общество. Макар и написана от външни автори, песента доказва социалната ангажираност на групата и всеки, който се е съмнявал, разбира, че освен специалисти по блуса, музикантите са и с големи сърца. Отново в Finally found a home те прокламират новооткритата си склонност към изтънчеността наред със стремежа към по-голяма зрялост. Освен за изоставянето на своя бунтарски облик, музикантите разказват в нея и как са открили себе си в страстта и енергията на рокендрола. Всъщност внушенията в песента са толкова многопластови, че биха били достатъчни и за цял албум, но това не е за сметка на ритъма, а динамичното свирене на Шон Хопър на клавишните я прави дори танцувална. If this is it е единствената балада в тази плоча, но и нейният ритъм не е вял. Тя представлява молба към любимия човек да каже дали връзката трябва да продължи и начинът, по който Хюи пее, зарежда слушателя с надежда. И тази песен, както и всички останали, не е за тичане или за див копнеж по момичета, а задълбава дълбоко в характера на взаимоотношенията. Crack me up е единственият намек за връщане към периода на нюуейв, но е в пълен контраст със сериозния текст против алкохола и наркотиците.