Брет Елис - Американски психар

Втората страна има експлозивно начало – Walking with the kid, първата песен на Хюи, в която се признават отговорностите на бащинството. Гласът му е зрял и макар чак в последния стих да се разбира, че детето всъщност е неговият син, тази зрялост е много подвеждаща и е трудно да си представим, че същият човек пее в Heart and soul и Some of my lies are true. Голямата балада в албума е World to те, истинска перла от мечти. И въпреки че става дума за отношенията между хората, темата за "малкия свят" присъства и се доразвива от намеци за Китай, Аляска и Тенеси, а групата свири много добре. Better be true също е нещо като балада, но не е перла от мечти, стиховете не са за взаимоотношенията, нито пък намеква за Китай или Аляска, а групата свири много добре.

Give me the keys (And I'll drive you crazy) е рокпарче от добрите времена на блуса, в което се говори за – какво мислите? – за препускане с коли, като общата тема на албума е разработена в много по-забавен вариант. Въпреки че стиховете не са нещо особено, песента все пак е знак, че Луис не е изгубил напълно свежото си чувство за хумор. Албумът завършва с инструменталната композиции Slamming, в която духовата секция е прекалено мощна и, честно казано, може да ви заболи главата или да ви се додрайфа, ако усилите звука, макар и да не е изключено да има разлика между записите на грамофонна плоча и на диск, поне доколкото разбирам. Както и да е, тя породи у мен зли чувства, които ме преследваха дни наред. И не става за танцуване.

За създаването на Small world са били ангажирани стотина души, включително гастролиращи музиканти, техници по барабаните, счетоводители, адвокати, на които се изказват благодарности. Това всъщност допринася за обогатяване на темата за общностите, и то през призмата на един по-ведър житейски опит. С въпросния компактдиск и с четирите предишни "Хюи Луис енд дъ Нюз" доказват, че ако нашият свят е наистина малък, то тези пичове са най-добрата американска банда за осемдесетте години на този и на всеки друг континент. Неин ръководител е Хюи Луис, вокалист, музикант и композитор, който просто не може да бъде надминат.

В леглото на Кортни

В леглото на Кортни съм. Луис е в Атланта. Кортни потръпва, притиска се до мен и утихва. Отделям се от нея и се отпускам по гръб върху нещо твърдо и космато. Бръквам под себе си и изваждам черна плюшена котка със сини скъпоценни камъни за очи, каквато ми се струва, че видях в "Шуорц" по време на предколедното ми пазаруване. Не знам какво да кажа и промърморвам:

– Лампите "Тифани"... се връщат на мода.

Почти не виждам лицето ѝ в тъмното, но чувам въздишката ѝ, изстрадана и дълбока, тялото ѝ се раздвижва, тя отваря някакво шишенце с лекарство. Пускам котката на пода, ставам и си вземам душ. Сутринта темата в "Шоу то на Пати Уинтърс" бе "Красиви ученички лесбийки". Предаването ми се стори толкова еротично, че си останах у дома, пропуснах заседание в службата и се изпразних два пъти чрез мастурбация. По-голямата част от деня прекарах в безцелно шляене из "Сотби", смутен и отегчен. Снощи вечеряхме с Жанет в "Шезлонгите". Тя бе уморена и почти не яде. Поделихме си една пица, която струваше деветдесет долара. Подсушавам косата си с кърпа, навличам хавлия "Ралф Лоран" и се връщам в спалнята, за да се облека. Кортни пуши цигара и гледа по телевизията "В късната вечер с Дейвид Летърман", звукът почти не се чува.

– Ще ми се обадиш ли преди Деня на благодарността? – пита ме.

– Може би.

Закопчавам си ризата и се чудя защо ли изобщо се навих да дойда тук.

– Какво ще правиш? – тихо подпитва тя.

Отговарям сдържано:

– Вечеря в "Ривър Кафе". После – навярно в "О Бар".

– Много хубаво – промърморва тя.

– А ти и... Луис? – питам.

– Трябваше да вечеряме в "При Тад и Маура" – въздъхва тя. – Но едва ли вече ще отидем там.

– Защо?

Намъквам жилетката си "Поло" от черен кашмир и усещам, че това наистина ме интересува.

– Нали го знаеш Луис как е настроен срещу японците – започва тя с вече изцъклени очи.

Мълчи известно време, затова я подканям:

– Разказвай де. Тъкмо започна, и...

– В неделя Луис отказа да играем карти там, защото имали акита.

Тя дръпва силно от цигарата си.

– И какво стана?

– Играхме у нас.

– Не знаех, че пушиш.

Тя се усмихва тъжно и някак отегчено.

– Не си забелязал.

– Окей, признавам, че съм притеснен, но само малко.

Отивам до огледалото "Марлиан", закачено над писалището от тиково дърво "Сотсас", за да се уверя, че възелът на пъстрата ми вратовръзка "Армани" не се е изкривил.