Брет Елис - Американски психар

Чакам да се случи нещо. Седя така в спалнята близо час. Нищо не става. Изправям се и употребявам мизерното количество кокаин, останало ми от събота вечерта, когато бях в "Ем Кей" или в "О Бар". Отбивам се в "Орсо" да пийна нещо преди срещата с Жанет, на която се обадих няколко часа преди това, споменах ѝ, че имам два билета за мюзикъла, и тя отговори само: "Ще дойда." Казах ѝ, че ще я чакам пред театъра в осем без десет, и тя затвори телефона. Докато седя сам в бара на "Орсо", мисля си да взема да се обадя на някой от телефоните, които показаха в долната част на телевизионния екран, но осъзнавам, че не знам какво да кажа, а в паметта ми са се запечатали думите, които Пати прочете: "Усещам, че е готова да ме полее с лютив сос..."

Не знам защо, но си припомням тези думи отново по– късно, когато седим с Жанет в "Прогрес" след представлението. Късно е и ресторантът е препълнен. Поръчваме за ядене нещо, което се нарича "орел-карпачо", "махи-махи", тиквички с натопени в шоколад бадеми и онова странно "гаспачо" със сурово пиле и бира. В чинията ми няма нищо, което да става за ядене, всичко е с вкус на мазилка. Жанет носи вълнен жакет, блуза с висока яка и с един ръкав от копринен шифон, вълнени панталони – всичко от "Армани", антични златни обеци с диаманти и рипсени чорапи "Живанши" без шарки. Непрекъснато въздиша и заплашва, че ще запали цигара, нищо, че сме в салона за непушачи. Поведението ѝ ме тревожи, предизвиква черни мисли в главата ми. Пие шампанско, но вече прекалява и когато си поръчва шеста чаша, подхвърлям ѝ, че може би ще е по-разумно да спре дотук.

– Студено ми е и съм гладна, ще си поръчвам каквото искам, ясно ли ти е?

– Пийни тогава малко "Евиан" или "Сан Пелегрино" – казвам.

"Сандстоун"

Седим с майка ми в частната ѝ стая в "Сандстоун", където тя вече е постоянен обитател. Натъпкана здраво с успокоителни и с тъмни очила, тя непрекъснато опипва прическата си, а аз не откъсвам поглед от ръцете си, тъй като съм повече от сигурен, че треперят. Тя се опитва да се усмихне, когато ме пита какво искам за Коледа. Не съм изненадан от това, че ми трябват огромни усилия, за да вдигна глава и да я погледна. Облечен съм в габардинен костюм с две копчета на сакото и срязани ревери от "Джан Марко Вентури", кожени обувки "Армани" с бомбета и връзки, вратовръзка "Поло", а какви са чорапите ми не се сещам. Наближава средата на април.

– Нищо – усмихвам ѝ се успокоително.

Настъпва мълчание. Аз го нарушавам.

– А ти какво искаш?

Дълго време тя не проговаря и пак забивам очи в ръцете си, в засъхналата кръв под нокътя на палеца от момиче, което май се казваше Суки. Майка ми облизва устните си и казва:

– Не знам. Искам само да е хубава Коледа.

Мълча. Последния час прекарах в проучване на прическата си в огледалото, за което настоях пред болничните власти да оставят в стаята на майка ми.

– Изглеждаш нещастен – обажда се внезапно тя.

– Не съм – отвръщам с лека въздишка.

– Изглеждаш нещастен – повтаря тя по-тихо и отново докосва ослепително бялата си коса.

– Добре де, и ти също – промърморвам бавно с надеждата да не каже нищо повече.

Тя не казва нищо повече. Седя на стол до прозореца и гледам през решетките как ливадата навън потъмнява от облак, закриващ слънцето. Скоро облакът отминава и тревата отново става светлозелена. Тя седи на леглото си в нощница от "Бергдорф" и чехли "Норма Камали", които ѝ подарих за миналата Коледа.

– Как мина банкетът? – пита.

– Нищо особено.

– Колко бяха гостите?

– Четирийсет. Петстотин... – Свивам рамене. – Не съм ги броил.

Тя пак облизва устни, отново опипва косата си.

– Кога си тръгна?

– Не си спомням – отвръщам след дълго мълчание.

– Един? Два? – пита тя.

– Трябва да е било към един – казвам сопнато.

– Ооо – казва и млъква, оправя черните очила "Рейбан", които ѝ купих от "Блумингдейл" за двеста долара.

– Не беше много хубаво – уточнявам, без да има защо, и се обръщам към нея.

– Защо? – любопитства тя.

– Ами просто не беше хубаво.

Пак поглеждам петънцата кръв под нокътя на палеца си, снимката на баща ми, доста по-млад, на шкафчето край леглото на майка ми. До нея стои друга, на която Шон и аз, като гимназисти, сме издокарани в смокинги, никой от двамата не се усмихва. На снимката баща ми е с двуредно черно спортно сако с шест копчета, бяла памучна риза с широка яка, вратовръзка, кърпичка в горното джобче на сакото и обувки – всичко от "Брукс Брадърс". Застанал е до един от храстите, подрязани във форми на животни, в имението на баща си в Кънетикът и нещо не е наред с очите му.