Брет Елис - Американски психар

Имам среща за полузакуска-полуобяд с Джийн, секретарката ми, и докато вървя надолу по Бродуей, пред магазина на "Тауър Рекърдс" ме спира някакво колежанче с бележник в ръка и ме пита коя е най-тъжната песен, която съм чувал. Без да се замислям и секунда дори, отговарям, че това е You can't always get what you want на "Бийтълс". После ме пита за най-веселата и му казвам: Brilliant disguise на Брус Спрингстийн. Той кимва, записва си нещо в бележника, а аз отминавам нататък покрай "Линкълн Сентър". Станало е произшествие. До тротоара е паркирана линейка. Купчина черва се въргалят на тротоара в локва кръв. От корейска бакалия си купувам много твърда ябълка, която изяждам по пътя. Джийн вече ме чака пред входа на Сентръл Парк срещу Шейсет и седма улица в този хладен и слънчев септемврийски ден. Заглеждаме се в облаците и тя вижда фигури на остров, на кученце, очертанията на Аляска и лале. Предпочитам да не ѝ казвам какви фигури виждам аз: щипка за банкноти "Гучи", брадва, разрязана на две жена, огромна и пухкава локва кръв, заляла цялото небе, от която ситни капчици се процеждат и падат над града, над Манхатън.

Спираме пред кафенето на открито "Наникъде" и обсъждаме кой филм да гледаме, няма ли изложби, които трябва да видим, или просто да се поразходим. Тя предлага да посетим зоопарка и без да се замисля, кимам. Джийн изглежда добре, сигурно е спортувала сутринта, а сега е облечена в жакет от лъскаво ламе и кадифена пола-панталон "Мацуда". Представям си се в телевизионна реклама за някакъв нов продукт (Изстудител за вино? Лосион за тен? Дъвка без захар?), вървя насечено по някакъв плаж, филмът е чернобял, умишлено надраскан, зад кадър се чува тайнствено кънтяща попмузика от средата на шейсетте години, поглеждам към камерата, повдигам с ръка продукта – нова пяна за коса? Маратонки? Вятър развява косата ми, после се редуват ден и нощ, ден и нощ...

– Ще пия студено кафе без кофеин с мляко – поръчва Джийн на келнера.

– За мен също кафе без глава – казвам разсеяно, но се усещам и се поправям. – Прощавайте... кафе без кофеин де. Притеснен поглеждам Джийн, но тя само ми се усмихва механично. Между нас на масата лежи неделният "Таймс". Опитваме се да решим къде да вечеряме днес. Някакъв тип, който прилича на Тейлър Престън, минава покрай нас и ми махва за поздрав. Поглеждам го над тъмните очила "Рейбан" и също му махвам. Профучава колоездач. Помолвам едно момче с количка за чинии да ми донесе вода. Донася ми я келнерът, след което се появява с поднос с две купички сорбе, цитрусов сок и водка с лимон, които не съм чул Джийн да поръчва.

– Искаш ли да опиташ? – пита ме тя.

– Благодаря – отвръщам. – Ама съм на диета.

– Но ти нямаш килограми за сваляне – възкликва тя, истински изненадана. – Майтапиш се, нали? Изглеждаш страхотно.

– Човек винаги може да е още малко по-слаб – промърморвам, загледан в движението по улицата. Нещо отклони вниманието ми, но не разбрах какво. – Да изглежда... по-добре.

– Е, тогава може би не трябва да ходим на вечеря – предлага тя загрижено. – Не искам да подлагам на изпитание... волята ти.

– Не. Няма смисъл – казвам. – И без това не я спазвам особено стриктно.

– Наистина, Патрик, не се притеснявай. Каквото и да кажеш, съгласна съм. Ако не искаш, няма да ходим на ресторант...

– Няма нищо – натъртвам. Нещо прищраква в главата ми. – Не трябва да се подмазваш пред него... – спирам, пак се поправям – ъъъ, пред мен де. Разбра ли?

– Искам само да знам какво искаш – обяснява ми тя.

– Да живея щастливо до края на живота си, нали така? – подхвърлям саркастично. – Това искам.

Гледам я изпитателно половин минута. Това я укротява. След малко си поръчва бира. Става горещо.

– Хайде, усмихни се – подканя ме тя след известно време. – Няма причина да си тъжен.

– Знам – въздъхвам поомекнал. – Но не е лесно... да се смееш тези дни. Поне за мен. Не съм и свикнал навярно. Знам ли.

– Затова... хората имат нужда един от друг – казва тя тихо и се опитва да улови погледа ми, докато сърба не много евтиното сорбе.

– Някои нямат. – Прикривам стеснителността си с кашлица. – Намират си заместители... Приспособяват се... Хората свикват на всичко, нали така? ... Всичко е до навик.

Мълчи доста време, после смутено проговаря:

– Не знам... Мисля, че все пак човек трябва да се стреми... доброто да е... повече от злото в този свят... Не е ли така?

Тя изглежда озадачена, сякаш не може да повярва, че това изречение е излязло от нейната уста. Преминава такси с надуто до дупка радио, пак Мадона с нейното Life is a mystery. Стреснат от гръмкия смях на съседната маса, вдигам глава и чувам някой да казва: