Брет Елис - Американски психар

– Колко хора са като мен на този свят? – питам отново.

– Наистина ли ти изглеждам такъв?

– Патрик – възмущава се тя, – защо да те лъжа?

– Разбира се, че няма защо да ме лъжеш... но си мисля...

– Мой ред е да въздишам дълбокомислено. – Мисля си... нали знаеш тази приказка, че няма две еднакви снежинки?

Тя кимва.

– Струва ми се, че не е вярно. Според мен много снежинки си приличат... и много хора си приличат.

Тя пак кимва, за да е по-убедителна, но виждам, че е объркана.

– Външността понякога лъже – припомням ѝ.

– Не! – Тя категорично тръсва глава, за пръв път уверена в себе си. – Не мисля така. Външността не лъже.

– Понякога, Джийн – обяснявам ѝ, – линиите, разделящи външността – това, което виждаш, от действителността – това, което не виждаш, се замъгляват.

– Не е вярно – упорства тя. – Това просто не е вярно.

– Хайде де – усмихвам се.

– Мислех така преди – казва тя. – Преди десет години може би. Но сега мисля иначе.

– Какво искаш да кажеш? – любопитствам. – С това "мислех преди"?

...действителността нахлува. Имам странното чувство, че това е ключов момент в живота ми, и се стресвам от внезапно обзелото ме просветление. Не мога да ѝ предложа нищо, което да има стойност. За пръв път гледам на Джийн като на нещо, което не е забранено; тя изглежда по-силна, не толкова податлива, изгаряща от желание да ме отведе в нова и непозната земя, в страшната несигурност на един съвсем различен свят. Усещам, че иска да пренареди живота ми, да го промени изцяло – виждам го в очите ѝ, но въпреки че те ми казват истината, знам, че някой ден, много скоро дори, тя също ще попадне в ритъма на моята лудост. Трябва само да мълча и да не отварям дума за това. И все пак се чувствам някак по-слаб, сякаш тя решава кой съм, и по моя собствен твърдоглав и своенравен начин трябва да призная, че ме заболява, усещам някакъв вътрешен спазъм, но преди да успея да се противопоставя на тази болка, вече съм почти смаян и трогнат от това, че бих могъл да приема любовта ѝ, макар и без взаимност. Чудя се дали сега, докато сме още тук, в "Наникъде", тя забелязва как мрачните облаци се разбягват от очите ми. И въпреки че студенината, която винаги съм изпитвал, започва да ме напуска, вцепенението ми ще си остане и никога няма да изчезне. Тази връзка вероятно няма да доведе до нищо... досега тя не промени нищо. Представям си чистия ѝ мирис, като на чай...

– Патрик... кажи ми нещо... не се разстройвай така.

– Мисля, че е време... да огледам добре... света, който създадох – признавам и сълзи задавят гърлото ми. – Намерих... половин грам кокаин... снощи в гардероба.

Дланите ми са сключени в общ юмрук, стискам ги силно, до побеляване на кокалчетата.

– Какво направи с него? – пита тя.

Слагам ръка на масата. Тя я взема в своята.

– Изхвърлих го. Целия. Искаше ми се да го шмръкна, но го изхвърлих.

Тя стисва силно ръката ми.

– Патрик?

Дланта ѝ се плъзва нагоре до лакътя ми. Когато отново намирам сили да я погледна в очите, стресва ме мисълта колко ненужна и отегчителна е физическата ѝ красота и из главата ми се върти въпросът: "Защо пък да не се хвана с нея?" Отговорът: тялото ѝ е по-хубаво от тези на повечето момичета, които познавам. Втори отговор: никой не е незаменим. И още един: всъщност няма никакво значение. Тя седи пред мен посърнала, но обнадеждена, готова всеки момент да заплаче. И аз стисвам ръката ѝ, трогнат от нейното неведение за злото. Остава ѝ да премине още една проверка.

– Имаш ли куфарче за документи? – питам я и преглъщам тежко.

– Не. Нямам.

– Ивлин ходи с куфарче – подхвърлям.

– Така ли? ... – пита Джийн.

– А папка?

– Съвсем малка – признава тя.

– Дизайнер? – питам подозрително.

– Не. Най-обикновена.

Въздъхвам и вземам малката ѝ твърда ръка в своята.

...а в южните пустини на Судан жегата се издига на вълни към небето, стотици хиляди мъже, жени и деца кръстосват храсталаците и отчаяно търсят храна. Разорени и гладни, те кретат от село в село, хранят се с бурени и листа, оставят след себе си опашка от мъртви, обезсилени тела. Самите те умират бавно, неумолимо. Сива утрин в неплодородната пустиня, из въздуха се носят песъчинки, момче с лице като черна месечина лежи на земята и се опитва да разчисти пясъка около врата си, стълбове прахоляк се издигат към небето и скриват слънцето, момчето вече е покрито цялото c пясък, почти мъртво, с нетрепкащи очи, благодарно (представяте ли си някой в този свят да е благодарен за нещо), че никой от измършавелите не му обръща внимание, подминават го, потънали в собствената си болка (не, има някой, който забелязва агонията на момчето, той се усмихва, сякаш знае много важна тайна), момчето отваря и затваря безмълвно напуканите си устни, в далечината се мержелее училищен автобус, а някъде над него към небесата се издига дух, отваря се врата, духът пита: "Защо?", дом за мъртвите, във вечността, любов и тъга изпълват душата на момчето...