Брет Елис - Американски психар

– Понякога всичко зависи от това как ще се облечеш за работа...

Джийн казва нещо, но я моля да повтори.

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив?

– Какво – опитвам се да насоча вниманието си към нея, – Джийн?

– Не ти ли се е искало някога да направиш някого щастлив? – повтаря тя срамежливо.

Втренчвам се в нея. Неочаквано студена, далечна вълна от страх ме облива целия. Прочиствам гърлото си и като се опитвам да включа само най-важното, започвам да ѝ разказвам:

– Онази вечер бях в "Захарен риф"... карибското заведение в Долен Ийст Сайд... знаеш го...

– С кого беше? – прекъсва ме тя.

"С Жанет."

– С Евън Макглин.

– А, да – кимва тя успокоена, защото ми вярва.

– Както и да е... – въздъхвам и продължавам, – в тоалетната засичам някакъв тип... личи си, че е от Уолстрийт... костюм от "Лучано Сопрани"... памучна риза от... "Гитмън Брадърс"... копринена вратовръзка "Ерменегилдо Зеня", абе, с една дума, познах го кой е, едно брокерче, Елдридж се казва, виждал съм го в "При Хари" и в "О Бар", а и в "Дуплекс" и в "Алекс отива на къмпинг"... навсякъде, обаче... влизам аз след него в тоалетната и какво да видя... пише нещо на стената... над писоара...

Тук правя пауза и отпивам от бирата ѝ.

– Като ме видя, че влизам... спря да пише... прибра си химикалката "Монблан"... вдигна си ципа на панталона... и ми каза "Здрасти, Хендърсън"... После започна да си оправя прическата пред огледалото... кашля... нервничи един такъв... Накрая излезе...

Пак спирам и отпивам от бирата ѝ.

– Както и да е... приближих до писоара... и се наведох... да прочета... какво е написал...

Бавно изтривам челото си със салфетка.

– И какво беше? – неуверено пита Джийн.

Затварям очи и с мъка произнасям трите думи:

– "Смърт... на... юпитата".

Тя не казва нищо.

За да наруша неприятното мълчание, започвам да бърборя каквото ми дойде наум.

– Знаеш ли, че първото куче на Тед Бънди било коли и той го кръстил Ласи? Не си ли чувала?

Джийн смутено свежда очи към подноса пред нея, после ги вдига към мен.

– Кой е този... Тед Бънди?

– О, няма значение – въздъхвам.

– Слушай. Патрик. Трябва да поговорим по един въпрос. Или поне аз трябва да говоря за това.

...където имаше природа и земя, живот и вода, съзрях пустинен пейзаж, който чезнеше в безкрайността, нещо като кратер, дотолкова лишен от мисъл, светлина и дух, че мозъкът отказваше да го възприеме, бягаше от него всеки път, щом той се опитваше да приближи. Видението бе така ясно, така живо и важно за мен, че в яснотата си бе почти абстрактно. Това вече можех да го разбера, по същия начин живеех живота си, около това организирах действията си, така се справях с реалността. Това бе географията, около която се въртеше моята реалност: никога не ми е идвало наум, че хората могат да са добри или пък че човек може да се промени, или че светът би станал по-добър, ако изпиташ приятното усещане от един поглед или жест, ако те споходи любовта и топлотата на някой друг. Нямаше нищо утвърдено. Изразът "щедрост на духа" не означаваше нищо конкретно, беше само едно клише, нещо като лоша шега. Сексът е математика. За индивидуалност вече никой не говори. Какво означава интелигентността? Може ли да се даде дефиниция на разума? Желанието с безсмислие. Интелектът не е цяр. Справедливостта умря. Страх, обвинения, невинност, съчувствие, вина, провал, мъка – това са все неща и чувства, които никой вече не изпитва. Спомените са безполезни, светът е безчувствен. Единствената му постоянна величина е Злото. Господ не е жив. На любовта не може да се вярва. Повърхност, повърхност, повърхност – само в това има някакъв смисъл... така виждах цивилизацията, колосална и фиркана...

– ...и не помня с кого точно разговаряше по телефона... всъщност няма значение. Важното е, че гласът ти беше много властен и в същото време... толкова нежен, че още тогава разбрах, че... – Тя оставя лъжичката си, но не я поглеждам. Зяпам такситата по Бродуей, ала това не можа да спре разплитането на кълбото, защото Джийн казва следното: – Много хора сякаш са загубили... допир с живота, а аз не искам да съм сред тях.

След като келнерът прибира подноса пред нея, добавя:

– Не искам да ме... подмятат.

Струва ми се, че кимам с глава.

– Разбрах какво е да си сам и... мисля, че съм влюбена в теб.

Това, последното, го изстрелва много бързо.

Почти като някой суеверен глупак, се обръщам към нея, отпивам от водата "Евиан" и ухилен ѝ казвам:

– Аз обичам друга.

Като на ускорен кинокадър тя се разсмива нервно, извръща глава, гледа настрани, надолу, засрамена.