Брет Елис - Американски психар

– Мога ли да ви помогна с нещо? – стресва ме гласът на жената, която предполагам, че е госпожа Улф, агент по недвижими имоти.

Лицето ѝ е издължено и мършаво, голям, отчайващо истински нос, силно начервени устни, бледосини очи. Носи жакет от букле, копринена блуза, обувки, обеци, гривна, ала откъде са? Не знам. Може би няма още четирийсет години.

Все още съм подпрян на стената, загледан в мъжа и жената вътре, които се връщат в спалнята, и в хола не остава никой – освен дузината букети цветя в стъклени вази, пръснати навсякъде из апартамента. Уханието им стига чак до мен в антрето. Госпожа Улф се обръща, за да види в какво толкова съм се втренчил, после пак ме поглежда.

– Търся... ммм... не живее ли тук Пол Оуен?

Тя мълчи дълго, преди да отговори:

– Не. Не живее тук.

Мълчим и двамата.

– Сигурна ли сте... не разбирам...

Тя съобразява нещо, мускулите на лицето ѝ се изопват. Присвива очи. Забелязва хирургическата маска, която стискам в потната си длан, поема дълбоко въздух и не отделя очи от нея. Така поне ми се струва. На телевизионния екран върви реклама, в която мъж вдига препечена филийка хляб и казва на съпругата си: "Права си. Този маргарин наистина е по-вкусен от фъшкия." Съпругата само се усмихва.

– Видели сте обявата в "Таймс", нали? – пита госпожа Улф.

– Не... всъщност да. Видях я, да. В "Таймс". – Запъвам се, едва събирам сили да говоря, миризмата на рози просто лепне по ноздрите ми. – Ама... Пол Оуен... не е ли вече собственикът... на това?

След продължително мълчание тя заявява:

– Никаква обява не е давана в "Таймс".

Гледаме се безкрайно дълго. Тя усеща, че искам да кажа нещо. Виждал съм такова изражение на лицето. В някой клуб? Или на някоя от жертвите ми? А може би в нов филм? Или в огледало? Струва ми се, че минава цял час, преди да проговоря отново.

– Но това са... неговите – млъквам, сърцето ми замира, после пак забива учестено – ...мебели.

Чадърът пада изпод мишницата ми и се навеждам да го вдигна от пода.

– Мисля, че трябва да си вървите – казва тя.

– Мисля, че... искам да знам какво е станало.

Лошо ми е, гърдите и гърбът ми се обливат с пот, която незабавно потича надолу по тялото ми.

– Недейте да ни създавате неприятности – съветва ме тя.

Сякаш всички ограничения, ако изобщо е имало такива, изведнъж се разчупват и падат, през целия ден няма да ме напусне усещането, че някой друг насочва съдбата ми. "Това... не... е... игра", ще ми се да извикам, но не мога да събера достатъчно дъх, а и тя, изглежда, не забелязва вълнението ми. Извръщам лице. Трябва ми почивка. Не знам какво да кажа. Съвсем объркан, протягам ръка към госпожа Улф, за да се облегна на нея, но се отказвам и слагам длан на гърдите си, ала не я усещам дори когато разхлабвам възела на вратовръзката си; стои си там трепереща и по никакъв начин не мога да я успокоя. Целият съм почервенял и не мога дума да продумам.

– Най-добре ще е да си вървите – казва ми тя.

Стоим в коридора и се гледаме.

– Не ни създавайте неприятности – повтаря тя малко по-тихо.

Не помръдвам още няколко секунди, после отстъпвам назад по коридора с лице към нея и вдигам двете си ръце, за да я уверя, че си тръгвам.

– Не идвайте повече.

– Няма – обещавам ѝ. – Не се притеснявайте.

На вратата до нея застават мъжът и жената. Госпожа Улф не откъсва очи от мен, докато стигна вратата на асансьора и натисна бутона за повикване. Вътре в кабината ухае силно на рози.

Щанги

Вдигането на тежести снема напрежението. Тялото ми реагира подобаващо. Гол до кръста, разглеждам отражението си в огледалото над умивалниците в съблекалнята на "Ексклузив". Мускулите на ръцете ми са зачервени от напрежението, стомахът ми е идеално равен и стегнат, гръдните ми мускули са като от гранит, очите ми са леденобели. В шкафчето ми тук лежат три влагалища, изрязани от жени, които нападнах през последните няколко дни. Двете са измити, едното не е. Най-любимото ми от трите съм овързал със синя панделка "Хермес".

Краят на осемдесетте

Миризмата на кръв прониква в сънищата ми, които в повечето случаи са ужасни: пътувам на презокеански кораб, на който избухва пожар, отивам на Хаваите и там започват вулканични изригвания, виждам смъртта на всички продажници от "Саломон Брадърс", Джеймс Робинсън се гаври с мен, връщам се в началното училище, после в "Харвард", мъртъвци тръгват да се разхождат между живите... Сънищата ми са безкрайна поредица от автомобилни катастрофи и природни бедствия, електрически столове и самоубийства, спринцовки и телесни гаври с фотомодели, летящи чинии и какви ли не още кошмари. Когато се събуждам сутрин, плувнал в ледена пот, веднага включвам телевизора, за да заглуша грохота от строителните машини, които работят някъде наблизо. Преди месец бе годишнината от смъртта на Елвис Пресли. Футболни мачове идват и отшумяват бързо, гледам ги обикновено с намален звук на телевизора. Цяло лято Мадона припяваше: Life is a mystery, everyone must stand alone...