Брет Елис - Американски психар

Най-добрият град за бизнес

В дъждовна утрин, във вторник, след като се поразкърших в "Ексклузив", се отбивам в апартамента на Пол Оуен в Горен Ийст Сайд. Сто шейсет и един дни бяха минали, откакто прекарах там нощта с двете момичета от агенцията за компаньонки. През това време нито един от четирите вестника в града не е съобщил за намерени тела, няма дори намеци или слухове за подобно нещо. Стигнах дотам да разпитвам хора – на срещи, заседания, обеди в коридорите на "Пиърс енд Пиърс" – дали не са чули случайно за две обезобразени проститутки, открити в апартамента на Пол Оуен. Но също като на филм никой нищо не е чул и няма представа за какво му говоря. През това време имаше и други неща, които ме безпокояха: огромното количество пургатив и скоростта, с която намалява кокаинът в Манхатън, Азия през деветдесетте години, практическата невъзможност да се запази маса за осем часа в "Пи Ар", новия ресторант на Тони Макмейнъс на остров Либърти. Та предполагам, че никой нищо не е забелязал. Още повече, че доколкото разбрах, Кимбол се е преместил в Лондон.

Когато излизам от таксито, сградата ми се струва някак по-различна, макар да не мога да разбера защо. Ключовете на Оуен, които задигнах в нощта на убийството му, са все още в мен и сега ги изваждам, за да отключа входната врата, водеща към фоайето, но ключът не влиза в ключалката.

Отвътре се приближава униформен портиер, какъвто преди шест месеца нямаше, отваря ми вратата и се извинява, че се е забавил. Стоя под дъжда и не влизам. Той ме кани с жест и пита усмихнат с ирландски акцент:

– Ще влезете ли, или ще чакате дъждът съвсем да ви накисне?

Вмъквам се във фоайето с чадър под мишница и натиквам обратно в джоба си хирургическата маска, която взех със себе си, за да не усещам миризмата горе. Държа уокмена в ръка и се чудя какво да кажа.

– Е, господине, с какво мога да ви бъда полезен? Пита той.

Мълча дълго, ужасно дълго, накрая промърморвам само:

– Четиринайсет А.

Той ме оглежда внимателно, преди да провери в регистрационната книга, изведнъж се усмихва широко и отбелязва нещо там.

– А, разбира се. Госпожа Улф е горе.

– Госпожа... Улф?

Усмихвам се едва-едва.

– Да. Тя е агент по недвижими имоти. Имате уречена среща, надявам се.

Операторът на асансьора – също нова придобивка – е забил очи в пода, докато се качваме нагоре. Опитвам се да възстановя всяка своя стъпка от онази нощ, през цялата проклета седмица, макар добре да знам, че не съм стъпвал тук, откакто убих двете момичета. "Колко ли струва апартаментът на Оуен?" е въпросът, който не ми дава мира и остава да виси без отговор в главата ми. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе посветено на хора с отстранен половин мозък. Върху гърдите ми сякаш има лед.

Вратите на асансьора се отварят. Излизам предпазливо и изчаквам да се затворят, после тръгвам по коридора към апартамента на Оуен. Отвътре се чуват гласове. Облягам се на стената, въздъхвам с ключовете в ръка, но вече знам, че ключалката е сменена. Докато се чудя какво да правя, треперещ, загледан в обувките си – черни мокасини "А. Тестони", вратата на апартамента се отваря и ме сепва точно в момент на самосъжаление. Излиза жена на средна възраст, явно посредничка при продажбата на недвижими имоти, усмихва ми се и поглежда в бележника си.

– Вие ли бяхте за единайсет часа?

– Не.

– Извинете ме – казва тя и тръгва по коридора, обръща се веднъж да ме погледне със странно изражение на лицето, после свива встрани по друг коридор и изчезва.

Надничам в апартамента през разтворената врата. Вътре в средата на хола стоят мъж и жена, на възраст към трийсетте, и разговарят. Тя е с вълнено сако, копринена блуза, вълнени панталони "Армани", обеци от жълт емайл, ръкавици, в ръката си държи бутилка "Евиан". Мъжът е със спортно сако от туид, плетена жилетка от кашмир, памучна риза, вратовръзка "Пол Стюарт", върху ръката му е преметнат шлифер "Агнес Би". Зад тях апартаментът изглежда безупречно чист. Нови венециански щори, кожената облицовка по стените е свалена. Но мебелите, стенописът, стъклената масичка за кафе, столовете "Тонет", черният кожен диван сякаш са непокътнати. Широкоекранният телевизор е преместен в хола и е включен с намален говор, на екрана върви реклама, в която едно петно слиза от ревера на сако и започва да говори нещо пред камерата, но това не може да заличи спомена за онова, което направих с гърдите на Кристи, с главата на едно от момичетата, без нос, с отхапани уши, с оголени зъби под изрязаната плът около устата, потоците мръсотия и кръв, които бяха оплескали целия апартамент, вонята на смърт, собственото ми смутено предупреждение, че съм надникнал...