Брет Елис - Американски психар

Издърпвам синкаво черво, все още свързано с тялото, и го тъпча в устата си до задушаване, усещам влажните му стени в устата си и гадната смрад на пълнежа в него.

След близо час ровичкане откривам гръбначния ѝ стълб и решавам да го изпратя по пощата, така както си е непочистен, увит във фолио, на Лиона Хелмсли. Искам да пия от кръвта на това момиче, сякаш е шампанско, и завирам главата си в онова, което е останало от стомаха му, но порязвам челюстта си в счупено ребро. Огромният нов телевизор в една от стаите е включен и след "Шоуто на Пати Уинтърс" започва състезанието "Колело на щастието", ръкоплясканията в студиото след обръщането на всяка буква изглеждат нереални. С окървавена ръка разхлабвам възела на вратовръзката си, която все още не съм свалил, и си поемам дълбоко дъх. Това е моята действителност. Всичко друго извън нея е като филм, който някога съм гледал.

В кухнята се опитвам да приготвя питка от месото на момичето, но се оказва много туткава работа и вместо това прекарвам следобеда в размазване на останките ѝ по стените и в дъвчене на парчета кожа от тялото ѝ. После си давам почивка и гледам на видеозапис "Мърфи Браун", новото предаване на Си Би Ес. Когато свършва, изпивам голяма чаша уиски "Джей енд Би" и се връщам в кухнята. Главата в микровълновата фурна е вече съвсем черна и обезкосмена, поставям я в калаена тенджера на котлона, та да сваря месото, което не съм успял да смъкна от нея. Леко и бързо напъхвам тялото в найлонова торба за отпадъци и решавам да приготвя някакъв колбас от онова, което е останало.

Тонколоните дънят компактдиск на Ричард Маркс, и на кухненската маса стои торбичка от "Забар" с чесън и подправки. Докато меля кости, мазнини и месо на кайма и въпреки че от време на време мозъкът ми осъзнава колко неприемливи са някои от нещата, които върша, просто си припомням, че това нещо, това момиче, това месо е нищо, боклук, и с още едно хапче ксанакс, който пия вече на половин час, тази мисъл веднага ме успокоява и дори си тананикам мелодия от едно шоу, което съм гледал като дете – "Джетсънови", "Шуби Ду" или може би "Зигмунд и морските чудовища". Помня песента, мелодията, дори тоналността, в която се пее, но не и от кое представление е. Тази неразрешима загадка отстъпва място на други въпроси от всякакъв род, като например: "Ще лежа ли някога в затвора за това?" и "Дали въпросното момиче е имало доверчиво сърце?". Миризмата на месо и кръв излиза през абсорбатора-климатик и вече не я усещам. По-късно зловещата ми радост помръква и започвам да плача за себе си. Неспособен да намеря утеха в нищо, крещи през сълзи:

– Искам само да бъда обичан...

Псувам земята и всичко, на което са ме учили: принципи, стремления, предпочитания, поуки, компромиси, знания, молитви – все неща погрешни, без крайна цел. Всичко се свеждаше до едно: умри или се приспособи. Представям си собственото си равнодушно лице и безплътния глас, идващ от устата му:

– В ужасни времена живеем...

По човешкия колбас вече щъкат личинки, дълги лиги се точат от устата ми и капят върху тях и все още не мога да кажа дали изобщо готвя правилно, защото плача неудържимо, а и никога досега не бях вършил подобно нещо.

"Узи" в спортния клуб

Чувствам се добре в безлунната нощ насред пустата съблекалня в "Ексклузив" след два часа усилена работа над тялото си. Автоматът в шкафчето ми е "Узи", който ми струва седемстотин долара, и въпреки че в куфарчето си "Ботега Венета" нося и "Ругер Мини" за четиристотин шейсет и девет долара, предпочитана от повечето ловци, нещо не ми харесва видът ѝ; в "Узи" има нещо по-мъжествено, по-драматично и това ме възбужда. Седя си тук със слушалките на уокмена на ушите, с черни колоездачни шорти за двеста долара, под въздействието на валиума, и изкушен се взирам в тъмнината на съблекалнята. Изнасилването и последвалото убийство на студентка от Нюйоркския университет снощи недалеч от общежитието ѝ се оказа невероятно удовлетворително, независимо от неподходящия момент и отклоненията от процедурата. Въпреки че съм неподготвен за промяната в настроението си, потъвам в размисъл и оставям оръжието, което е за мен символ на реда, обратно в шкафчето – ще чака да бъде използвано друг път. Трябва да връщам видеокасети,да изтегля пари от някой банкомат и да отида на вечеря в "150 Устър", където успях да си запазя маса след толкова много усилия.

Преследване в Манхатън

Във вторник вечерта съм на доста безлична, предълга вечеря в "Боули" и когато заявявам пред цялата маса "Слушайте, пичове, животът ми е истински ад", никой не ми обръща внимание и компанията (включваща Ричард Пери, Едуард Лампърт, Джон Констабъл, Крейг Макдърмот, Джим Крамър и Лукас Танър) продължава да спори за пренасочване на фондове, кои акции изглеждат най-перспективни за следващото десетилетие, за мацки, недвижимо имущество, злато, защо дългосрочните облигации сега са много опасни, кои са модните яки, за портфейли, как по-ефективно да се използва енергията, за нови физически упражнения, за "Столичная", за това как се впечатляват важни клечки, за живота въобще... Тук, в "Боули", май не мога да се контролирам – в едно помещение са събрани толкова много жертви, напоследък просто ги забелязвам навсякъде: на служебни заседания, в нощни клубове и ресторанти, в такситата и асансьорите, на опашка пред банкоматите и пред рафтовете с порнокасети, във "Вкуснотиите на Дейвис" и по Си Ен Ен, навсякъде, и всички си приличат по това, че са плячка. По време на вечерята съвсем се отнасям, изпадам в някакво шеметно състояние, което ме принуждава да се извиня още преди десерта и да отида в тоалетната, където шмръквам малко кокаин, после вземам вълненото си палто "Джорджо Армани" от гардероба заедно с магнума триста петдесет и седем, показващ се почти целият от кожения кобур в джоба, и излизам навън, а "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе интервю с някакъв мъж, който запалил дъщеря си, докато раждала; на вечерята пък всички ядохме акула...