Брет Елис - Американски психар

– Просто... – Тя пак потръпва. – Просто ментата му много.

На мен тя ми прилича на голяма черна мравка – голяма черна мравка, издокарана в оригинален "Кристиан Лакроа", която яде опикано сапунче, и ми иде да се разсмея, но се сдържам, за да не я стресна. Не искам да заподозре нещо и да не изяде целия "десерт". Но тя не може повече и след втората хапка заявява, че е преяла, и отблъсва чинията настрани. И в този момент започвам да се чувствам странно. Изпитах огромно удоволствие да гледам как яде тази гадория, но и се натъжих, защото се сетих, че колкото и забавно да бе, докато тя ядеше нещо, върху което аз и още безброй други мъже са пикали, накрая неудоволствието, изпитано от нея, всъщност бе за моя сметка – неубедително оправдание за прекараните с нея три часа. Челюстите ми се стягат, отпускат, стягат,отпускат, съвсем неволно. Отнякъде долита музика, но аз не мога да я чуя добре. Пресипнала, Ивлин моли келнера ди ѝ купи няколко дъвки от корейската бакалница на ъгъла.

После, както обикновено, вечерята достига кризисния момент, в който Ивлин заявява:

– Искам сериозна връзка.

Вечерта вече съвсем се скапа, така че тази забележка нито ми разваля повече настроението, нито ме заварва неподготвен, но абсурдността на положението, в което се намираме, ме задавя, побутвам чашата си с вода обратно към Ивлин и давам знак на келнера да прибере опиканото сапунче. Търпението ми за тази вечер се изпарява с отнасянето на "пикантния" десерт. За пръв път забелязвам, че през последните две години тя ме е гледала не с възхита, а с нещо като ненаситен глад. Накрая ѝ донасят чаша за вода и бутилка "Евиан", поръчани, без да забележа.

– Виж, Ивлин, мисля, че... – започвам, запъвам се, продължавам: – ...мисля, че загубихме досег.

– Защо? Какво не е наред?

Тя маха на една двойка (Лоурънс Монтгомъри и Джина Уебстър, струва ми се) и от отсрещната страна на ресторанта жената вдига за поздрав ръка, на която има гривна. Ивлин кима одобрително.

– Моята... моята необходимост да... убивам непрекъснато не може да бъде преодоляна – обяснявам ѝ, като внимателно преценявам всяка дума. – Просто... не мога по друг начин да изразя блокираните си... нужди.

Направо съм изненадан колко много ме разчувства това признание, то ме сломи и главата ми се замая. Както обикновено, Ивлин пропуска да чуе най-важното от това, което ѝ говоря, и се чудя колко ли време ще ми трябва, за да се отърва окончателно от нея.

– Трябва да поговорим – казвам едва чуто.

– Патрик, ако пак ще ми обясняваш защо трябва да си сложа силиконови подплънки в гърдите, да знаеш, че ще си тръгна веднага – предупреждава ме тя.

Размишлявам известно време върху това, после ѝ съобщавам:

– Свърши, Ивлин. Всичко свърши.

– Брей, много чувствителен си бил.

Тя прави знак на келнера да ѝ донесе още вода.

– Говоря сериозно. – Гласът ми е съвсем тих. – Всичко отиде на майната си. Нашата свърши. И това не е майтап.

Тя отново ме поглежда и за миг си помислям, че може би най-после някой разбира всъщност какво искам да кажа, но тя побърза да ме опровергае.

– Хайде да не човъркаме тази тема, а? Съжалявам, ако съм казала нещо не на място. Сега ще пием ли кафе?

Пак дава знак на келнера да се приближи.

– За мен едно еспресо – поръчва тя. – Патрик?

– Порто – въздъхвам. – Марката е без значение.

– Бих могъл да ви покажа... – започва келнерът.

– Не, не – прекъсвам го. – Донесете от най-скъпото. А, и една бира.

– Боже мой – промърморва Ивлин, когато келнерът изчезва.

– Ходиш ли още при твоя шарлатанин?

– Патрик – предупреждава ме тя, – кого имаш предвид?

– Извинявай – въздъхвам. – Лекаря ти.

– Не.

Тя отваря чантичката си и рови за нещо в нея.

– Защо? – питам угрижен.

– Казах ти защо – отвръща тя с нежелание.

– Да, ама не помня.

– В края на един сеанс той ме попита мога ли да го вкарам с още трима души в "При Нел" същата вечер. – Тя проверява червилото на устните си в огледалцето на капака на на пудриерата. – Защо питаш?

– Защото мисля, че имаш нужда от подобна терапия – отговарям колебливо, но съвсем искрено. – Смятам, че си емоционално нестабилна.

– Ти си закачил портрет на Оливър Норт в жилището си, а смяташ мен за емоционално нестабилна, така ли? – пита тя и търси още нещо в чантичката си.

– Да, Ивлин. Ти си емоционално нестабилната.

– Преувеличаваш. Преувеличаваш – заявява тя и бърника още по-нервно в чантичката, без да ме поглежда.

Въздъхвам и продължавам с печален тон: