Брет Елис - Американски психар

Първите пет минути на масата минават нормални, после пристигат питиетата и аз инстинктивно посягам към чашата, но се свивам всеки път, когато Ивлин заговори. Забелязвам, че тази вечер тук е Сол Стайнбърг, ала не казвам на Ивлин.

– Да вдигнем ли тост? – предлагам.

– О? Че за какво? – измънква тя без особен ентусиазъм и проточва врат, за да огледа по-добре чистия, бял и полуосветен ресторант.

– За свободата? – питам уморено.

Но тя не ме слуша, защото някакъв английски копелдак облечен във вълнен костюм, с жилетка, памучна риза, кожени обувки и копринена вратовръзка – всичко от "Гарик Андерсън", когото Ивлин, след едно скарване с мен в "О Бар", посочи и нарече "страхотен мъж", а аз го определих като "джудже", приближава до нашата маса и започва открито да флиртува с нея. Направо ми призлява при мисълта, че тя навярно иска да ме накара да я ревнувам от този дървеняк, ала накрая аз се смях последен, когато той я попита дали все още работи в "онази художествена галерия на Първо авеню", а Ивлин, явно засегната, с посърнало лице му заобяснява, че се е припознал, и след няколко неловки извинения онзи се разкара. Тя се нацупва, отваря менюто и веднага сменя темата на разговора, без да ме поглежда.

– Абе какви са тия тениски, които виждам навсякъде? – пита ме тя. – Носят ги из целия град. Виждал ли си ги? С надпис: "Перуката значи смърт". Тия хора да не са про въртели от жегата? Или аз нещо не съм разбрала? За какво говорехме?

– Не, не си видяла добре. На тях пише: "Науката значи смърт" – въздъхвам и затварям очи. – Само ти можеш ди сбъркаш "перука" с "наука".

Докато говоря, без изобщо да мисля какво казвам, махвам с ръка на един по-възрастен мъж на бара, чието лице е в сянка, познавам го всъщност само по физиономия, но въпреки това той вдига към мен чашата си с шампанско и ми се усмихва, което ме успокоява.

– Кой е този? – чувам гласа на Ивлин.

– Един приятел.

– Не го познавам. От "Пи енд Пи" ли е?

– Няма значение – въздъхвам.

– Но кой е той, Патрик? – упорства тя, любопитството ѝ е раздразнено повече от нежеланието ми да отговоря, отколкото от това, че не знае името на човека.

– Защо питаш?

– Кой е де? Кажи ми.

– Приятел – процеждам през зъби.

– Патрик, как се казва? Не беше ли у нас на коледния ми купон?

– Не, не е бил – отвръщам, а пръстите ми барабанят по масата.

– Той не е ли... Майкъл Джей Фокс? – поглежда ме тя косо. – Онзи, актьорът?

– Едва ли. – Това вече ме изнервя. – Щом искаш толкова да знаеш, името му е Джордж Левантер [29]и не играе главната роля в "Тайната на успеха ми" [30].

О, колко интересно! – заключава тя и отново забива поглед в менюто. – Та за какво говорехме?

Напрягам паметта си.

– Май за жегата. Не знам – въздъхвам. – Ти си гукаше с онова, "джудже".

– Патрик, Иън не е нисък.

– Да, Ивлин, той е необикновено нисък. Сигурна ли си дали пък той не беше на коледния ти купон – тук снижавам глас – и не разнасяше ордьоври?

– Престани да наричаш Иън, джудже". – Тя оправя салфетката върху скута си. – Да знаеш, че няма да търпя това – добавя шепнешком, без да ме поглежда.

Не мога да сдържа кикота си.

– Хич не е за смях, Патрик.

Да, ама нещо много набързо го отпрати – напомням ѝ.

– А ти какво очакваше, да съм поласкана ли?

В гласа ѝ има горчивина.

– Слушай, скъпа, опитвам се да разговаряме като хора, но ти правиш всичко възможно да провалиш yсилията ми.

– Добре, престани – отвръща тя пренебрежително. Уу, я виж, Робърт Фаръл.

След като му махва с ръка, тя тайно ми го показва и наистина Боб Фаръл, когото всички харесват, е седнал на маса в северната част на ресторанта до прозореца, което вътрешно ме подлудява.

– Много добре изглежда – възхищава му се Ивлин само защото забелязва, че гледам замечтано двайсетгодишното маце с него, и за да е сигурна, че съм я чул, изчуруликвам заядливо: – Надявам се, че не ревнуваш.

– Красив е – признавам. – Прилича на глупак, но е красив.

– Не бъди гаден. Много е красив. Защо и ти не си направиш такава прическа?

До това предложение разговарях механично, като едва-едва обръщах внимание на Ивлин, но сега питам, обзет от паника:

– Какво ѝ е на косата ми? – За секунди само гневът ми нараства четворно. – Какво, по дяволите, ѝ има, а? – докосвам леко косата си.

– Нищо – отговаря тя, забелязала раздразнението ми. – Просто така, предлагам ти само. Косата ти изглежда наистина... наистина страхотно.

Опитва се да се усмихне, но успява само да покаже загриженост от зачервеното ми от гняв лице.