Брет Елис - Американски психар

– Не. Само съм реалист.

– Ауу, умирам за белуга – казва тя. – Ти, скъпи?

– Аз не.

– Защо? – цупи се тя.

– Защото не искам нищо от консерва и нищо от Иран – въздъхвам.

Тя се намръщва високомерно и пак насочва вниманието си върху менюто.

– "Му фу джамбалая" е също нещо превъзходно – чувам след малко гласа ѝ.

Минутите текат. Поръчваме. Блюдата пристигат. Както си му е редът, чиниите са огромни, от бял порцелан; и средата лежат две парчета пушено сашими с джинджифил, заобиколени от точици горчица, най-отгоре се мъдри самотна новородена скаридка, на дъното на чинията има още една, което ме обърква, защото мислех, че това е истински китайски ресторант. Дълго-дълго съзерцавам чинията и накрая, когато помолвам за вода, келнерът се появява със солница, пълна с лютив пипер, и започва да се върти около масата ни и на всеки пет минути ни пита:

" Не искате ли пиперец? Още пипер?" Накрая се прехвърли при друго сепаре и с крайчеца на окото си виждам как седящите вътре бързо покриват чиниите си с ръце. Тогава повиквам салонния управител и го помолвам:

– Бихте ли били така добър да наредите на онзи келнер с пипера да не се мотае пред масата ни? Не желаем пипер. Не сме поръчали нищо, което да се яде с лютив пипер. Никакъв пипер. Кажете му да се разкара.

– Разбира се. Моите извинения.

Управителят се покланя почтително.

– Трябва ли така да прекаляваш с любезностите? – пита Ивлин притеснена.

Оставям вилицата и затварям очи.

– Защо постоянно подкопаваш стабилността ми?

Тя си поема дъх.

– Хайде да разговаряме, вместо да се разпитваме, а?

– За какво? – изръмжавам насреща ѝ.

– Онзи банкет на младите републиканци в "Пла... – тя спира с ръка пред устата, сякаш се сеща за нещо, и продължава: – ...в "Тръмп Плаза" е идния четвъртък.

Иска ми се да ѝ кажа, че не мога да отида, с надеждата тя да има други планове, въпреки че преди две седмици пиян и дрогиран, в "При Мортимър" или в "О Бар", я поканих да дойде с мен.

– Ще ходим ли?

Размишлявам известно време върху това какъв съм глупак.

– Може – отговарям накрая начумерено.

За десерт съм ѝ приготвил нещо специално. На яка закуска в клуб "21" сутринта с Крейг Макдърмот, Алекс Бакстър и Чарлс Кенеди откраднах от тоалетната едно от сапунчетата в писоарите. У дома го залях с евтин шоколадов сироп, оставих го в хладилника да се замрази, а после го сложих в празна кутия "Годива", която вързах с копринена панделка. Сега в "Люк" се извинявам на Ивлин, че трябва да ида до тоалетната, но вместо там отивам и кухнята, като преди това от гардероба си вземам кутийката, давам я на нашия келнер и го помолвам да я сервира така, както си е, казвайки на дамата, че господин Бейтмън се е обадил по-рано и е поръчал това специално за нея. Казвам му още, ако може да сложи някакво цвете, и му бутам една петдесетачка. Минава известно време и точно след като ни прибират чиниите, той се появява и дори аз се учудвам от престараването му. Сложил е кутийката под сребърен похлупак, а Ивлин подскача от радост, когато той вдига похлупака с възглас "Хопала!". Тя посяга веднага към лъжицата, оставена от него до чашата ѝ за вода, (за която предварително съм се погрижил да е празна), и се обръща към мен.

– Патрик, адски си мил...

Ухилен, кимвам на келнера и му правя знак с ръка да се оттегли, когато се опитва да остави лъжица и на мен.

– Ти няма ли да го опиташ? – пита ме Ивлин загрижено.

Цялата се е надвесила над опиканото сапунче, покрито с шоколад, и изгаря от нетърпение. – Обожавам "Годива".

– Не мога повече – пъшкам. – Уф, вечерята... ме изду.

Тя се навежда още по-ниско, подушва кафявия овал и след като усеща някакъв аромат (вероятно дезинфектант),слисано ме пита: – Сигурен ли си?

– Да, скъпа. Изяж го цялото сама. И без това не е много.

Тя поема първата хапка, дъвче послушно и с явно отвращение, после преглъща. Потръпва цялата, изкривява лицето си в гримаса, но се опитва да се усмихне при втората хапка.

– Как е? – питам и пак я подканям. – Изяж го де. Не е отровно.

Със сбръчкано от неудоволствие лице тя все пак успява някак да замаже неприятното изживяване.

– Какво има? – питам ухилен.

– Много е... – Маска на агония покрива лицето ѝ, тя потреперва и започва да кашля. – Много е ментово.

Насилва се все пак да изрази одобрение с усмивка, което в момента е истинско мъчение за нея. Пресяга се за моята чаша с вода и я изпива на един дъх в желанието да се отърве по-бързо от лошия вкус в устата. Щом забелязва колко съм угрижен, пак се насилва да се усмихне, този път виновно.