Брет Елис - Американски психар

Лято

По-голямата част от лятото прекарах в унес, седнал в кабинета си или в нови ресторанти, у дома пред телевизора или в някое такси, в току-що открити нощни клубове или кинотеатри, в сградата в "Хеле Кичън"... Четири големи самолетни катастрофи имаше това лято, като повечето бяха запечатани на видеолента, сякаш събитията предварително са били планирани, и по телевизията излъчваха за тях безкрайни репортажи. Самолетите се разбиват бавно, следваха безброй снимки от мястото на катастрофата, обгорели железа и трупове, кървища и ридаещи спасители, които събират части от човешки тела. Започнах да използвам мъжкия дезодорант на "Оскар де ла рента", от който получих лек обрив. По киноекраните с голям рекламен шум тръгна филм за някаква говореща буболечка и приходите от него надхвърлиха двеста милиона долара. "Метс" едва кретаха в първенството. Просяците и бездомниците сякаш се умножиха през август и навсякъде по улиците се мотаеха нещастници, стари и слаби. На безброй вечери в нови, модни ресторанти с безброй летни познати и с някои стажанти, които после водех на "Клетниците" и задавах твърде често въпроса: "Гледахте ли "Инструмент за убийство" по НВО?" Всички на масата млъкваха и забиваха погледи в мен. А аз се прокашлях вежливо и виках келнера да направи сметката или да ми донесе било едно сорбе, било бутилка "Сан Пелегрино". После питах стъписаните стажанти: "Не сте?", и ги уверявах: "Страхотен филм, гледайте го на всяка цена." От усилена употреба платинената ми кредитна карта "Американ Експрес" се счупи на две. Това стана на една от тези вечери с двама стажанти в "Неуморен и млад", новия ресторант на Пабло Лестър в самия център на града, но в портфейла си от кожа на газела имах достатъчно пари в брой, за да платя сметката. В "Шоуто на Пати Уинтърс" повтаряха все стари неща. Животът си оставаше бяло платно, клише, сапунена опера. Чувствах се свършен, на ръба на безумието. Нощната ми жажда за кръв се промъкваше и в дните ми и трябваше да изчезна от града. Маската на вменяемостта можеше всеки момент да се смъкне от лицето ми. Трябваше да си почина. Да отида например в Хамптънс.

Предложих на Ивлин да дойде с мен и тя, нали си е навлек, се съгласи.

Къщата, в която отседнахме, бе всъщност на Тим Прайс. Ивлин имаше ключ от нея по неизвестни за мен причини, но бях толкова отнесен, че не желаех да разпитвам за подробности.

Къщата на Тим в Ийст Хамптън беше на четири етажа, свързани със стълби от никелирана стомана, и отначало ми се стори, че е в стила на архитектурата на Югозапада. Кухнята, с площ около стотина квадратни метра, беше обзаведена възможно най-пестеливо. Край една от стените бе побрано всичко необходимо: две големи фурни, масивен долап, вграден фризер и хладилник с три врати. Остров от кована неръждаема стомана разделяше помещението на три части. В четири от деветте бани имаше картини, нарисувани с маслени бои, а в пет от тях водата течеше от антични оловни кранове, представляващи овнешки глави. Всички умивални, вани и кабинки с душове бяха облицовани с мрамор, а подовете – покрити с мозайки от ситни мраморни късчета. В ниша на стената над ваната в най-голямата баня имаше вграден телевизор. Нямаше стая без стереоуредба. В къщата имаше девет лампиона "Франк Лойд Райт", четиринайсет стола "Хеферман", две стени с етажерки от пода до тавана, пълни с видеокасети, и още една цяла стена с хиляди компактдискове, подредени в стъклени витрини. От тавана в преддверието висеше полилей "Ерик Шмид", в ъгъла изпъкваше стоманен лос-закачалка от млад дизайнер, чието име не бях чувал. В стаята до кухнята се кипреше кръгла руска маса от деветнайсети век, но без столове. Навсякъде по стените бяха окачени призрачни фотографии от Синди Шърмън. Имаше и помещение за физически упражнения. И още: осем големи килера, пет видеоапарата, маса за хранене "Hoгучи"от орехово дърво и стъкло, холна масичка "Марк Шафър" и факс апарат. Декоративно дърво бе поставено до отоманка в стил "Луи XVI" под прозореца в главната спалня. Над една от мраморните камини висеше картина на Ерик Фишл. Имаше тенис корт, както и две сауни в павилион край басейна, облицован с черни плочи. Каменни колони стърчаха на най-необичайни места.

Докато бяхме там, наистина се опитах да оправя нещата. С Ивлин карахме велосипеди, тичахме, играехме тенис. Крояхме планове за пътуване до Южна Франция или до Шотландия, за автообиколка из Германия и нейните оперни театри, все още съхранили традицията си. Влизахме със сърфове в океана. Говорехме само за романтични неща: за светлините над Ийст Лонг Айлънд или за изгрева на луната в октомврийските вечери над хълмомвете на Вирджиния. Къпехме се заедно в големите мраморни вани. Закусвахме в леглото, сгушени под кашмирени одеяла, след като аз приготвях вносно кафе в кафеварка "Мелиор" и го наливах в чаши "Хермес". Събуждах я сутрин с букет свежи цветя. Пусках бележчици в ръчната ѝ чантичка "Луи Вуитон", преди да тръгне към Манхатън за ежеседмичния си лицев масаж. Купих ѝ кученце – малко, черно, китайска порода. Тя го нарече Нутрасуийт и го хранеше с диетични шоколадови сладкиши. Четях на глас дълги пасажи от "Доктор Живаго" и "Сбогом на оръжията" (любимата ми книга от Хемингуей). От градчето вземах под наем видеокасети с филми, които ги нямаше в колекцията на Прайс – предимно комедии от трийсетте години. "Римска ваканция" ни хареса най-много и го гледахме два пъти. Слушахме Франк Синатра, но само парчетата му от петдесетте години, и After midnight на Нат Кит Кол, която Тим имаше на компактдиск. Купувах ѝ скъпо бельо, което тя понякога обличаше.