Брет Елис - Американски психар

Сред среднощно къпане чисто голи в океана тичахме обратно в къщата, зъзнещи, увити в огромни хавлии "Ралф Лоран", и си готвехме омлети или юфка със зехтин и гъби; правехме си още суфле от мачкани круши и плодови салати с канела, сьомга на скара с лютив пипер, ябълково и малиново сорбе, зрял фасул, завит в листа от маруля, доматена супа и ризото с цвекло, лимон, аспержи и джоджен, пиехме цитронада, шампанско или добре отлежало "Шато Марго". Но скоро и двамата зарязахме вдигането на тежести и надплуването в басейна, а Ивлин започна да яде само диетичните шоколадови сладкиши, които оставаха от храната на Нутрасуийт, като се оплакваше, че уж качила килограми. Понякога нощем се озовавах па брега, скитах по плажа, изравях малки рачета и ядях пълни шепи пясък. Това ставаше в средата на нощта, когато небето беше толкова ясно, че се виждаше цялата слънчева система, а пясъкът, осветен от нея, изглеждаше като лунен. Веднъж дори домъкнах в къщата изхвърлена на брега риба и преди изгрева на слънцето, докато Ивлин спеше, я опекох в микровълновата фурна, а каквото не можах да изям, дадох на кучето.

С чаша бърбън в ръка или с шампанско, което Ивлин смесваше с касисов сок, се търкалях часове наред по леглото си фантазирах как убивам някого със ски щека "Олсон Рейсър" или пък загледан в античния ветропоказател, закачен над една от камините, се чудех дали с него мога да намушкам човек. След това, независимо дали Ивлин бе при мен, или я нямаше, се вайках на висок глас защо, вместо да идваме тук, не сме си запазили стая в хотела на Дик Jlyдън "Стратфорд Ин". Много скоро Ивлин започна да говори само за минерални бани и козметична хирургия, после нае какъв масажист – подплашен педал, живеещ наблизо с някакъв известен издател, който открито флиртуваше с мен. През последната седмица от престоя ни в Хамптънс Ивлин ходи три пъти до града: веднъж за маникюр, педикюр и лицев масаж; втория път за часа при индивидуалния си треньор; и третия, за да се види с астролога си.

– Пак ли ще пътуваш с хеликоптера? – питах шепнешком.

– А ти какво искаш? "Волво" ли да си взема под наем? – квичеше тя в отговор между две хапки от диетичния шоколадов сладкиш.

Докато нея я нямаше, повръщах – за удоволствие – в амфорите от дялан камък покрай оградата на предни я двор или заедно с педераста масажист отивах до градчето, за да си купя някой бръснач. През нощта слагах на главата на Ивлин свещник "Джери Кот" от алуминиева жица. Тя винаги бе така упоена от хапчетата халцион, че не усещаше нищо. Отначало ми бе забавно да наблюдавам как свещникът се повдига в ритъм с дишането ѝ, но не след дълго този номер започна да ме натъжава и се отказах от него. Нищо не можеше да ме разсее. Много скоро всичко ми омръзваше: поредният изгрев, съдбите на героите от книгите, любовта им, войната, нещата, които откриват за себе си. Единственото, което очевидно ме глождеше и не ми даваше покой, бе въпросът колко ли пари е натрупал Тим Прайс, но и очевидността на отговора ставаше до садна. Не изпитвах никакво ясно определено чувство освен алчността и навярно пълното отвращение. Притежавах всички отличителни белези на човешкия род – плът, кръв, кожа, коса, но обезличаването ми бе станало толкова силно, толкова дълбоко, че нормалната способност за съчувствие бе заличена, бе станала жертва на бавно, целенасочено умъртвяване. Бях просто имитация на действителността, грубо подобие на човешко същество, в чийто мозък работи само едно тъмно ъгълче. Ставаше нещо ужасно и не можех да разбера защо, не можех да се добера до причината. Единственото, което ме успокояваше, бе звукът на кубчетата лед, подрънкващи в чашата с уиски "Джей енд Би". Накрая удавих кучето на Ивлин, но това не я разстрои; тя дори не забеляза отсъствието му – бях го хвърлил във вградения фризер, увито в един от нейните пуловери от "Бергдорф Гудмън". Трябваше да се махнем от Хамптънс, защото започнах да ставам преди разсъмване и стоях пред леглото ни с кирка в ръка в очакване Ивлин да се събуди. Една сутрин, докато закусвахме, подхвърлих, че е време да се връщаме, и тя веднага се съгласи. В неделя преди деня на труда се прибрахме в Манхатън с хеликоптер.

Момичета

– Честно казано, шареният боб със сьомга и стрита мента беше наистина, ама наистина... – заявява Елизабет, която влиза в хола на апартамента ми, с едно-единствено грациозно движение изхвърля във въздуха кожено-сатенените си обувки "Мод Фризон" и се тръшва на дивана – ...върхът, но Патрик, момчето ми, беше доста скъпичко, а не видях нищо оригинално – злобничко добавя тя.