Брет Елис - Американски психар

– О, не – пак започва да стене Елизабет, сякаш си спомня нещо неприятно. – За пръв път видях Патрик на конните състезания "Кентъки Дерби" през осемдесет и шеста, не, осемдесет и седма година и... – Тя се обръща към мен. – Тогава ходеше с онова маце Алисън, как беше... Стули?

– Пули, скъпа – поправям я. – Алисън Пули.

– Да, така се казваше – спомня си тя и добавя с неприкрит сарказъм: – Жестоко парче.

– Какво искаш да кажеш? – питам я засегнат. – Наистина си го биваше момичето.

Елизабет се обръща към Кристи и изтърсва:

– Ако имаш кредитна карта "Американ Експрес", начаса ти прави минет.

Чудя се как ще реагирам, ако сега Кристи погледне Елизабет и смутено каже: "Ние не работим с кредитни карти." За да не стане това, изръмжавам, но приятелски:

– Е, чак пък толкоз, глупости говориш.

– Слушай– обръща се Елизабет към Кристи и хваща ръката ѝ като педераст клюкар, – това момиче работеше в козметичен салон и... – И без да променя тона, я пита: Ами ти какво работиш?

Настъпва продължително мълчание, Кристи се изчервява и изглежда още по-уплашена, налага се да се намеся.

– Тя... ми е братовчедка.

На Елизабет ѝ трябва време, за да проумее това, накрая измънква:

– Ъхъ.

След цяла минута неловко мълчание добавям:

– Тя... е от Франция.

Елизабет ме поглежда недоверчиво, сякаш съм абсолютен перко, но все пак решава да не разнищва повече тази тема и вместо това пита:

– Къде е телефонът? Трябва да се обадя на Харли.

Отивам до кухнята и ѝ донасям безжичния телефон, като по пътя издърпвам антената му. Тя набира номера и докато чака да ѝ се обадят, зяпа Кристи.

– Къде почиваш през лятото? – пита я. – Сигурно в Саутхамптън, а?

Кристи ме поглежда, после се обръща пак към Елизабет и тихо отговаря:

– Не.

– О, не – проплаква Елизабет. – Включил е телефонния секретар.

– Елизабет – посочвам "Ролекс"-а си, – три часът през нощта е.

– Абе това копеле продава дрога – обяснява ми тя нервно. – По това време търсенето е най-голямо.

– Не казвай, че си тук – предупреждавам я.

– Че защо пък да му казвам? – Разстроена, тя гаврътва на екс още една чаша вино и пак прави отвратена гримаса. – Ужасен вкус има това вино. – Поглежда етикет озадачено свива рамене. – Харли? Аз съм. Нуждая се от твоите услуги. Тълкувай го както искаш. Тук съм у – тя ме поглежда въпросително.

– Маркъс Халбърстам – прошепвам.

– Кой? – навежда се тя към мен с палава усмивка.

– Map-къс Хал-бър-стам.

– Абе, идиот такъв, кажи ми номера. – Тя ме отпраща с ръка и продължава: – Няма значение, аз съм у Марк Хамърстайн и ще те потърся по-късничко, а ако утре не те видя в "Бар Канал", ще насъскам фризьора си срещу теб. Бон воаяж! Как се затваря това чудо? – пита тя, въпреки че съвсем умело прибира антената и натиска копчето за изключване, след което хвърля апарата на стола "Шрагер", който миналата седмица преместих до стереоуредбата.

– Я виж, как добре се справи – усмихвам ѝ се.

Двайсет минути по-късно Елизабет се гърчи на дивани а аз я увещавам да правят секс с Кристи пред мен. Оформила се уж като случайно предложение, идеята вече напълно е обсебила съзнанието ми и аз съм крайно настойчив. Кристи гледа безстрастно някакво петно върху белия дъбов паркет, което съм пропуснал да забележа, чашата ѝ е почти недокосната.

– Но аз не съм лесбийка – за кой ли път вече протестира Елизабет, ухилена до уши. – Не си падам по момичета.

– Това твърдо "не" ли е? – питам и се взирам ту в нейната чаша, ту в почти изпитата бутилка вино.

– Защо мислиш, че бих се навила на такова нещо?

Под влиянието на екстазито тя се опитва да флиртува и от въпроса ѝ става ясно, че определено проявява интерес към идеята. Със стъпалото на крака си ме гали по бедрото. От известно време съм се преместил на дивана между двете и масажирам прасеца ѝ.

– Е, нали ходеше за нещо при Сара Лоурънс? – припомням ѝ. – Човек никога не знае.

– Ходя при пичовете на Сара Лоурънс, ако искаш да знаеш – кикоти се тя и продължава да ме гали с крак, натискайки все песилно.

Усещам, че бедрото ми се загрява.

– Съжалявам – признавам си, – нямам вземане-даване с пичове, които ходят с чорапогащници по улиците.

– Патрик, ти си учил в "Патрик", уф, пардон, в "Харвард" де, съвсем се отцепих. Няма значение, слушай, а, чакай... – Тя спира, измънква нещо неразбираемо за странното усещане, което изпитва, затваря и отваря очи, накрая ме пита: – Да ти се намира малко кокаин?

Поглеждам чашата ѝ и виждам, че хапчето екстази е променило малко цвета на виното. Тя проследява погледа ми и отпива от него, сякаш е някакъв еликсир, който може да поукроти надигащата се възбуда. После унесено отпуска глава назад върху една от възглавниците на дивана.