Брет Елис - Американски психар

Точно в този момент купувам колан (не за себе си), както и три вратовръзки от по девет долара, десет носни кърпи, рокля за четиристотин долара и две пижами "Ралф Лоран". Всичко това изпращам по човек на домашния си адрес, с изключение на носните кърпи. Тях оставям за бродиране на монограм и ги адресирам на мое име в "Пи енд Пи". Вече направих нещо като скандал на щанда за дамски обувки, откъдето ме изведе притеснен служител. Отначало усещам само неопределен, безпричинен смут, но после, макар и да не съм сигурен в това, изпитвам чувството, че някой ме следи из магазина.

Може би Луис Карутърс се е появил инкогнито, мисля си. Облечен в копринено яке с щампован на гърба ягуар, с ръкавици от еленова кожа, мека шапка и авиаторски очила, той се спотайва зад една колона, уж разглежда някакви вратовръзки, и ме гледа косо. Навеждам се да подпиша нещо, вероятно сметка, и за миг само присъствието на Луис ме навежда на мисълта, че да свържеш живота си с този град, с Манхатън, с работа като моята, изобщо не е добра идея. Изведнъж си го представям на някакъв купон, пие тънко сухо розе, около него, като около примадона, са се скупчили педали, той ту размахва цвете, ту увива около врата си боа от перушина, а пианистът подхваща нещо от "Клетниците" по молба на милия Луис.

– Патрик? Ти ли си това? – дочувам неуверен глас.

Като жесток удар от филм на ужасите, внезапно, без предупреждение наистина се появява Луис Kapутърс, промъква се иззад една колона с подскачащи движения, ако изобщо е възможно да се правят едновременно. Усмихвам се на продавачката и с изкривено лице се отдръпвам по-надалеч от него до витрина с тиранти. Изпитвам неистова нужда от ксанакс, валиум, халцион, фрозфрут, каквото и да е . Не го поглеждам, просто не мога да го направя, но усещам, че се приближава до мен. И гласът му го потвърждава:

– Патрик? ... Здравей?

Затварям очи, покривам лицето си с длан и промърморвам през зъби:

– Не ме карай да го казвам, Луис.

– Патрик? – прави се той на невинно агънце. – Какво имаш предвид?

Злокобно мълчание.

– Патрик... Защо не ме погледнеш в очите?

– Не ме интересуваш, Луис. – Поемам си дъх и за успокоение поглеждам етикета за цената на един пуловер "Армани" с копчета отпред. – Не виждаш ли? Все един че те няма.

– Патрик, не може ли просто да поговорим? – пита той готов да заплаче. – Патрик... погледни ме.

Отново поемам дълбоко дъх и го изпускам с тежка въздишка.

– Няма за какво да говорим, няма нищо, абсолютно нищо ...

– Не можем да продължаваме така – прекъсва ме той нетрпеливо. – Аз не мога така.

Мърморя си под носа. Отдалечавам се от него. Но той не се отказва, мъкне се подире ми.

– Както и да е – проговаря той, когато стигаме другия край на магазина, и аз заставам пред дълга закачалка с вратовръзки, уж да ги разгледам, а всъщност пред очите ми е паднала пелена, – сигурно ще се зарадваш, ако разбереш, че се местя... в друг щат.

Някаква тежест сякаш се повдига от гърба ми, но все още без да го поглеждам, питам:

– Къде?

– О, на съвсем различна работа – отвръща той, забележително успокоен, навярно от това, че съм се поинтересувал. – В Аризона.

– Страхотно – измънквам.

– Не искаш ли да разбереш защо?

– Ни най-малко.

– Заради теб – натъртва той.

– Не говори така! – умолявам го.

– Заради теб – повтаря той.

– Ти не си добре – казвам му.

– Ако не съм добре, то е заради теб – отговаря той доста нехайно и оглежда ноктите си. – Заради теб не съм добре и няма да се оправя, да знаеш.

– Много натрапчива ти е станала тази мисъл. Ама страшно много – подхвърлям и преминавам към друга закачалка.

– Но аз знам, че изпитваш същите чувства като мен – следва ме Луис неотлъчно. – И само защото... – той снишава глас – ...само защото не искаш да признаеш... някои чувства, които изпитваш, не означава, че ги няма у теб.

– За какво намекваш? – изсъсквам му.

– Наясно съм, че се чувстваш също като мен.

Той с драматичен замах смъква очилата си, сякаш да го докаже.

– Направил си... неточен извод – задъхвам се аз. – Явно... си превъртял.

– Защо? – пита той. – Има ли нещо лошо в това, че те обичам, Патрик?

– Олеле, майко...

– Че те желая? – продължава той. – Че искам да съм с теб? Лошо ли е това, кажи?

Усещам, че ме гледа безпомощно, че е на ръба на емоционалната криза. Нямам отговор на въпросите му и мълча дълго. Накрая му се изрепчвам:

– Как е възможно толкова време да не можеш да прецениш нещата разумно, а?