Брет Елис - Американски психар

Вдигам глава от пуловерите и вратовръзките и го поглеждам. В същия миг той се усмихва, зарадван, че с това съм признал неговото присъствие, но усмивката му бързо се сгърчва, в тъмните кътчета на педерасткия му мозък, нещо проблясва и той се разридава. Спокойно приближавам до една колона, за да се скрия зад нея. Той се втурва след мен и грубо ме сграбчва за рамото, завърта ме с лице към него – Луис е скъсал напълно с действителността.

– Махай се! – казвам му.

– За бога, Патрик, защо не ме харесваш? – хленчи той и в този момент пада на пода в краката ми.

– Защото... – оглеждам набързо магазина, за да се уверя, че никой не ни слуша, той протяга ръка към коляното ми, аз я отблъсвам – ...не те намирам за... сексуално привлекателен – прошепвам високо, впил очи в него. – "Аз ли казах това? Не може да бъде" – мърморя си под носа, разтърсвам глава, опитвам се да прогоня нещо от нея, мислите ми стигат до степен на объркване, непоносима за мен. – Моля те, остави ме на мира. – И си тръгвам.

Неспособен да разбере молбата ми, Луис се вкопчва в пеша на копринения ми шлифер "Армани", като все още е на пода, и извиква:

– Моля те, Патрик, моля те, не ме оставяй!

– Я ме чуй – клякам до него и се опитвам да го вдигна на крака.

Но това го разстройва още повече, виковете му стават по-силни, преминават в неистов вой и привличат вниманието на човека от охраната на "Барни", застанал до изхода на магазина, който тръгва към нас.

– Видя ли какво направи бе, лайнар? – шептя гневно на Луис. Ставай. Ставай де.

– Всичко наред ли е? – пита ни пазачът, едър чернокож, и ни гледа отгоре.

– Да, благодаря ви – отговарям и се озъбвам на Луис. – Няма проблеми.

– Нееее– пищи Луис, давещ се в ридания.

– Да – повтарям, вдигнал очи към пазача.

– Сигурен ли сте? – пита той.

Усмихвам му се съзаклятнически.

– Само минутка. Оставете ни за малко насаме – обръщам се пак към Луис. – Хайде, Луис. Ставай. Не се излагай. – Вдигам очи към пазача и му кимвам с глава. – Ей сега, минута само.

Той ме поглежда смутено и колебливо тръгва към поста си.

Луис е все още на колене, сграбчвам го за треперещите рамене и спокойно, тихо, но възможно най-заплашително, като на провинено дете, му казвам:

– Чуй ме, Луис, ако не престанеш да цивриш, сантиментален педал такъв, ще ти прережа пискливото гърло. Слушаш ли ме? – Плясвам го леко няколко пъти по лицето. – По-ясно от това не мога да се изразявам.

– О, убий ме – проплаква той, затворил очи, главата му

се поклаща напред-назад, умопомрачението отново го обзема. – Ако те загубя, не искам да живея. Искам да умра.

Всеки момент може да се лиша от здравия си разум, тук, в "Барни", затова го сграбчвам за яката, извивам я с юмрука си, придърпвам лицето му до моето и му изсъсквам през зъби:

– Чуй какво ще ти кажа, Луис. Слушаш ли ме добре? Обикновено не предупреждавам, Луис. За-то-ва-бъ-ди-мил-бла-го-да-рен-че-те-пре-ду-преж-да-вам!

Без да е способен изобщо да разсъждава, с наведена от срам глава, сред нечленоразделни гърлени звуци той отговаря нещо, което не мога да чуя. Сграбчвам косата му, втвърдена от пяна (разпознавам аромата на "Кактус", нова марка), обръщам главата му нагоре и се озъбвам право в лицето му.

– Слушай, искаш да умреш, така ли? Добре, Луис, ще го направя. Правил съм го вече. И ще ти разпоря корема от край до край, ще измъкна карантиите ти и ще ти ги напъхам в гадното педерастко гърленце, докато се задавиш с тях.

Но той не ме слуша. Направо не мога да повярвам.

– Моля те, Патрик, моля те. Разбери, всичко съм обмислил. Напускам "Пи енд Пи", ти също можеш да напуснеш и... и... и ще се заселим в Аризона, тогава ще...

– Млъквай, Луис. – Разтърсвам го здравата. – Няма ли да млъкнеш бе?

Изправям се бързо, отупвам дрехите си и когато преценявам, че се е успокоил и мога да си тръгна, той ме сграбчва за десния глезен и увисва на него. Така го влача цели два метра към изхода, накрая съм принуден да го ритна в лицето, за да се освободя. Усмихвам се безпомощно на мъж и жена, минаващи край нас на път към щанда за чорапи. Луис умолително вдига очи към мен, на лявата му буза се заформя малка рана. Мъжът и жената ни отминават.

– Обичам те – проплаква съкрушено той. – Обичам те.

– Убеди ме, Луис – изкрещявам му. – Убеди ме най после. Хайде сега, стани.

Слава богу, на помощ му се притичва служител на магазина, разтревожен от тръшкането му по пода.

След няколко минути, когато вече напълно се е успокоил, двамата стоим вътре в "Барни", точно пред главния вход. В ръката си държи носна кърпичка, стиснал е здраво очи, под лявата му буза набъбва и потъмнява подутина. Изглежда спокоен.