Брет Елис - Американски психар

– Разбираш ли, трябва само да имаш куража да погледнеш действителността в очите – съветвам го.

Съвсем изтерзан, той зяпа през въртящите се врати топлия дъжд навън, после с тъжна въздишка се обръща към мен. Аз съм забил поглед в безкрайните редици от вратовръзки, после вдигам очи към тавана.

Убиване на дете в зоопарка

Минават няколко дни. Нощем спя на интервали от по двайсет минути. Чувствам се лишен от цел, всичко е в тъмни краски, страстта ми да убивам ту излиза на повърхността, ту потъва, появява се, изчезва и лежи полузаспала, докато обядвам кротко в "Алекс отива на къмпинг", където хапнах салата от агнешки салам с раци и зрял фасул поръсен с лимон и оцет. Облечен съм в изтъркани джинси, яке "Армани" и бяла тениска "Ком де гарсон" за сто и четирийсет долара. Обаждам се по телефона у дома, за да проверя кой ме е търсил. Връщам няколко взети под наем видеокасети. Спирам пред един банкомат. Снощи Жанет, ме попита:

– Патрик, защо носиш бръсначи в портфейла си?

В "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта разтоваряха за някакво момче, което се влюбило в кутия сапун.

Неспособен съм да се държа нормално във висшите обществени кръгове и затова се озовавам в зоологическата градина в Сентръл Парк, където се шляя неспокойно насам-натам. Около портала висят търговци на наркотици, а миризмата на конските фъшкии от преминаващите файтони се стеле над главите им. Върховете на небостъргачите и жилищните сгради по Пето авеню, "Тръмп Плаза" и сградата на "Ей Ти енд Ти" обграждат парка, в който се гуши зоологическата градина, и прави още по-неестествено местоположението му. Чернокож кенефчия, който мие с парцал пода на мъжката тоалетна, ме помолва да пусна водата в писоара, след като си свърша работата.

– Пусни си я сам, снежинке – озъбвам му се.

Той понечва да се приближи към мен, но острието на ножа ми го спира. Всички бюра за информация, изглежда, не работят. Някакъв слепец дъвче щрудел. На съседна пейка двама пияни педерасти се утешават взаимно. Наблизо майка кърми бебето си и това събужда нещо ужасно у мен.

Зоопаркът изглежда празен, лишен от живот. Белите мечки са изпоцапани и сякаш упоени. В мръсните води на малко изкуствено езеро плува навъсен крокодил. Тупиците гледат тъжно от стъклените си клетки. Туканите имат клюнове, остри като нож. Глупавите тюлени се гмуркат от скалите в мръсночерна вода и лаят като полудели. Пазачите ги хранят с мъртви риби. Около басейна им се събира тълпа, предимно възрастни, някои – с деца. Отпред метална табелка предупреждава: МОНЕТИТЕ МОГАТ ДА УБИВАТ. АКО БЪДАТ ПОГЪЛНАТИ, ТЕ ЗАСЯДАТ В СТОМАХА НА ЖИВОТНИТЕ И ПРЕДИЗВИКВАТ ЯЗВИ, ИНФЕКЦИИ И СМЪРТ. НЕ ХВЪРЛЯЙТЕ МОНЕТИ В БАСЕЙНА! А какво правя аз? Хвърлям цяла шепа дребни монети в басейна, когато никой от пазачите не гледа насам. Не че мразя тюлените. Не ми харесва как хората се забавляват с тях. Очите на белия бухал са също като моите, особено когато ги разтвори по-широко. И докато стоя там и се взирам в него над рамките на тъмните си очила, между мен и птицата преминава нещо неизказано – някакво необичайно напрежение, опасен натиск, който предизвиква, подклажда и спомага за бързото осъществяване на онова, което ще последва.

В тъмното помещение, обитавано от пингвините, е хладно за разлика от влажния въздух навън. Пингвините в аквариума се плъзгат мързеливо под водата покрай стъклените стени, пред които се е събрала тълпа посетители. Пингвините върху камъните, извън водата, изглеждат потиснати, уморени и отегчени, непрекъснато се прозяват и само от време на време някой се протяга. Фалшиви пингвински звуци, вероятно магнетофонен запис, огласят помещението, някой е надул до краен предел озвучителната уредба, защото има много хора. Пингвините са готини. Дори забелязвам един, който много прилича на Крейг Магдърмот.

Детенце, което едва ли има и пет години, дояжда шоколадчето си. Майката му казва да хвърли опаковки и продължава разговора си с друга жена, която държи за ръка дете на приблизително същата възраст. Всичките гледат мръсносинята вода в аквариума на пингвините. Първото дете тръгва към тъмния ъгъл на отсрещния край на помещението, където стои кофата за боклук, зад която съм се спотаил. То се изправя на пръсти и внимателно пуска опаковката вътре. Прошепвам му нещо. Детето ме забелязва и замръзва на място, далеч от тълпата, леко уплашено и запленено. Издържам на погледа му.

– Искаш ли... сладкишче? – питам го и бръквам в джоба си.

То кимва с малката си главица нагоре, после надолу, бавно, но преди да може да отговори, вбесен от собствената си непредпазливост, измъквам ножа си и го наръгвам мигновено в гърлото.