Брет Елис - Американски психар

Стъписано, момченцето полита назад и опира гръб на кофата за боклук, издава гъгнещи звуци като бебе, но не може да изпищи или да извика заради кръвта, която започва да блика от раната в гърлото му. Въпреки че ми се ще да видя как умира това дете, бутвам го на земята зад кофата за боклук с нехаен вид се смесвам с тълпата в помещението, докосвам по рамото едно красиво момиченце и с усмивка му посочвам един пингвин, който се готви за скок във водата. Ако човек се вгледа по внимателно, ще види ритащите детски крачета зад кофата. Наблюдавам майка му, която след малко забелязва отсъствието на сина си и започва да оглежда навалицата. Отново докосвам рамото на онова момиченце, а то ми се усмихва и ми се извинява, но така и не схващам за какво. Когато най-после майката го забелязва, тя не изпищява, защото вижда само крачката му, и решава, че детето просто на шега се е скрило от нея. Изглежда успокоена, че го е забелязала, и докато приближава кофата за боклук,го гълчи нежно:

– Хайде, миличък, на криеница ли ще си играем пък сега?

Но от мястото, където съм застанал, зад момиченцето, което се оказва чуждоземче, виждам много добре как майчиното лице побелява от страх. Тя мята чантата си на рамо, отмества кофата и вижда окървавеното лице на детето, което не може дори да отвори очи от заслепилата го кръв, стиснало гърлото си, подритващо вече едва-едва. Майката издава звук, който не мога да опиша – някакъв вой,който преминава в писък.

Когато се хвърля на пода до тялото, само няколко души се обръщат, а аз изведнъж се развиквам с топло съчувствие в гласа:

– Аз съм лекар, пазете се, аз съм лекар.

Падам на колене до майката, още преди да се е събрала любопитната тълпа, откъсвам ръцете ѝ от детето, което е легнало по гръб и се бори да си поеме дъх, а кръвта изтича равномерно от гърлото и напоява ризката му "Поло". Докато придържам главата му, като внимавам да не се изцапам с кръв, съвсем бегло през главата ми минава мисълта, че ако някой още сега позвъни където трябва или наблизо наистина имаше лекар, момченцето щеше да има добри шансове да оживее. Но вместо това аз държа безсмислено главата му, а майката – еврейска трътлеста повлекана, направила жалък опит да се поиздокара с джинси и пуловер на цветя, само пищи:

– Направете нещо, направете нещо!

Загледани в умиращото дете, и двамата не обръщаме внимание на хаоса, който започва около нас, хора се щурат насам-натам и крещят високо.

Макар отначало да съм напълно удовлетворен от действията си, внезапно ме обзема трагично отчаяние при мисълта колко нелепо е и колко безболезнено може да бъде отнет животът на едно дете. Това същество пред мен, малко, сгърчено и окървавено, няма всъщност никакво минало и на практика нищо не е изгубило. Колко по-лошо е (и по-приятно) да отнемеш живота на някого, който току-що е взел зрелостния си изпит, предстои му да създаде семейство, да има приятели, кариера, чиято смърт ще разстрои много повече хора с неограничени възможности за скърбене, отколкото безсмислената смърт на това все още неразвито дете. Изведнъж непреодолимо ми се приисква да намушкам и майката на детето, която е изпаднала в истерия, но само я шамаросвам грубо през лицето и ѝ изкрещявам да се успокои. Никой не ме поглежда с неодобрение заради това. Смътно осъзнавам, че в помещението става по-светло, отваря се някаква врата, появяват се служители на зоопарка, пазач, някой от туристите снима с фотоапарат, пингвините пищят зад нас и се блъскат подплашени в стъклената стена на аквариума. Някакъв полицай ме отстранява, макар да му се представих и на него като лекар. Някой изнася детето навън, слагат го на тревата и свалят ризката му. Момченцето отваря уста и умира. Налага се да обуздават майката.

Чувствам се празен, сякаш ме няма тук, дори пристигането на полицаите не ме плаши и не си тръгвам, а стоя с тълпата пред къщата на пингвините, с десетките други, които след известно време се разотиват един по един. Накрая и аз поемам по Пето авеню, изненадан, че толкова малко кръв е изцапала якето ми, и спирам на ъгъла с Петдесет и шеста улица пред сергия с шоколади, купувам си един с аромат на кокосов орех. Представям си постепенно разширяваща се дупка в слънцето и неизвестно защо това премахва напрежението, което ме връхлетя, когато за пръв път видях очите на белия бухал, и което се появи отново, след като изнесоха момчето от къщата на пингвините, а аз си тръгнах незаловен, с оплескани от кръв ръце.

Момичета