Брет Елис - Американски психар

– Айде бе! – възкликвам.

– Та исках да кажа де... – Той пак се усмихва глуповато. – Чули ли сте за тази история?

– Онова копеле май отричаше да го е извършил? – Питам и ушите ми пламват.

– Точно така – кимва Кимбол.

– Интересен случай.

– Да, твърдял, че е невинен, но в същото време бил убеден, че е Инка, бог-птица или нещо подобно.

И двамата избухваме в смях.

– Не – казвам накрая, – Пол не се занимаваше с такива неща. Спазваше умерена диета и...

– Да, разбрах вече, и е бил замесен в онази йейлска история – добавя Кимбол уморено.

Следва дълго мълчание, сякаш най-дългото досега.

– Консултирахте ли се с психиатър? – питам.

– Не.

Той поклаща глава като човек, който е мислел да ги направи. Но на кого ли му пука?

– Апартаментът му обран ли е? – питам.

– Не – отговаря той. – Липсват някои тоалетни принадлежности. Един костюм. Още някои дрехи и куфар. Това е.

– Подозирате ли, че може да е двойна игра?

– Не мога да твърдя такова нещо. Както ви казах, няма да се изненадам, ако се окаже, че просто се крие някъде.

– Значи отдел "Убийства" на полицията все още не се заел със случая, така ли?

– Още не. Нали ви казах, не сме сигурни в нищо. Но...

Той спира обезкуражен. – Общо взето, никой нищо не е чул и не е видял.

– Случва се много често май.

– Да, колко странно – съгласява се той и се заглежда унесено през прозореца. – Довчера някой го е имало, ходел е на работа, жив и здрав, и изведнъж... – Кимбол спира и не довършва изречението.

– Няма го – правя го аз с въздишка.

– Хора просто... изчезват – заключава той.

– Ей така, земята се разтваря и ги поглъща – добавям натъжено и поглеждам "Ролекс"-а си.

– Мистерия. – Кимбол се протяга със сладка прозявка. – Пълна мистерия.

– Зловеща при това – съгласявам се.

– Направо е безсмислено – въздъхва той.

Мълча известно време, докато измисля какво да кажа.

– Човек трудно може да се справи с безсмислието – заявявам накрая дълбокомислено.

Вече не мисля за нищо. В кабинета цари мълчание. За да го наруша, му посочвам една книга върху бюрото ми, до бутилката с вода "Сан Пелегрино". "Изкуството на сделката" от Доналд Тръмп.

– Чели ли сте я? – питам.

– Не – въздъхва той и учтиво се осведомява: – Заслужава ли си?

– Много е добра – уверявам го.

– Вижте – пак тежка въздишка, – вече отнех предостатъчно от времето ви.

Прибира си марлборото.

– И без това след двайсет минути имам делови обед с Клиф Хъкстейбъл в "Четирите сезона" – излъгвам, докато се изправям. – Не мога да не отида.

– "Четирите сезона" не беше ли извън центъра? – Той изглежда загрижен и става. – Няма ли да закъснеете?

– О, не – оплитам се в лъжите си. – Тук наблзо има друг със същото име.

– Така ли? – пита той. – Не знаех.

– Има – повеждам го към вратата, – и е доста добър.

– Вижте – обръща се той с лице към мен, – ако научите нещо...

Вдигам тържествено ръка.

– Абсолютно. Можете да разчитате на мен. Изцяло съм с вас.

– Чудесно – казва той поуспокоен. – Благодаря за времето, което ми отделихте, ъъъ, господин Бейтмън.

Отвеждам го до вратата с подкосени крака, натежали като на астронавт, излизаме навън от кабинета ми и въпреки празнотата и липсата на всякакви чувства все още усещам, че съм постигнал нещо. Разговаряме още николко минути предимно за ризи и балсами за след бръснене. Разговорът е протекъл без напрежение и това разсейва страховете ми, но когато, усмихнат, той ми подава визитната си картичка и си тръгва, след затварянето на вратата зад гърба му в ушите ми нахлува звук, подобен на бръмченето на милиарди насекоми или на цвъртенето на килограми бекон, обгръща ме огромна празнота. Щом той напуска сградата (помолих Джийн да предупреди Том от охраната), аз се обаждам на човек, препоръчан от адвоката ми да провери дали се подслушват телефоните ми, глътвам едно хапче ксанакс и вече съм готов за срещата сис моя съветник по храненето в скъпия и модерен ресторант за здравословна кулинария "Кюизин дьо Сой" в Трибека. И докато седя под препарирания и лакиран делфин, чието тяло, изпънато в дъга, виси над бара, съвсем спокойно разговарям с него за такива неща, като например калоричността и вкусовите достойнства на кифличките, с които закусвам. След два часа, когато се връщам в службата, ми съобщават, че никой от телефоните ми не се подслушва.

По-късно през тази седмица, в петък вечер, срещам Мередит Пауъл с Брок Томпсън в "Ерезе" и въпреки че разговаряме цели десет минути, главно за причините никой от нас да не е в Хамптънс, тя дори не споменава за Пол Оуен, а Брок през цялото време ме гледа зверски. После едва издържам мъчително бавна вечеря с една от приятелките ми – Жанет. Ресторантът е съвсем нов и снобски, сервирането става адски бавно. Порциите са мизерни. Писва ми и след това не отиваме в "Ем Кей", въпреки че на Жанет много ѝ се танцува. Уморен съм и трябва да си почина. У дома се пльосвам на леглото, налегнали са ме съвсем други мисли и не ми е до чукане, затова тя си отива.Изглеждам видеозаписа на "Шоуто на Пати Уинтърс", което тази сутрин е било посветено на най-добрите ресторанти в Близкия изток, после вземам безжичния телефон и без желание, просто от скука, набирам номера на Ивлин.