Брет Елис - Американски психар

Прибирам антената на слушалката, която окачам на мястото ѝ.

– Извинявайте за този разговор – обръщам се към него, като с тези думи ненужно подчертавам нормалността си.

– Моля ви, аз трябва да се извиня, задето не си уговорих предварително час – казва той съвсем искрено. Посочва към окачения на стената телефон-слушалка. – Нещо важно ли беше?

– Аа, това ли? – Приближавам се към стола си зад бюрото и сядам. – Нищо особено, просто обсъждаме бизнеса, търсим най-добрите възможности... Обменяме си слухове. Пускаме клюки в обращение...

И двамата се разсмиваме. Ледът се разчупва.

– Е, здравейте. – Той се надига и ми протяга ръка. – Казвам се Доналд Кимбол.

– Здравейте. Пат Бейтмън. – Поемам десницата му и я стисва здраво. – Радвам се да ви видя.

– Съжалявам, че така нахълтвам при вас, но трябваше да разговарям с Луис Карутърс, пък него го нямаше, а вие сте тук, така че... – Той се усмихва разбиращо. – Знам, че понякога сте ужасно заети.

Отклонява погледа си от трите броя на "Спортс Илю- стрейтид", разтворени върху бюрото ми, и уокмена върху едното от тях. Аз също ги забелязвам, сгъвам ги и заедно с все още работещия уокмен ги пъхвам в най-горното чекмедже.

– Е – опитвам се да бъда приятелски настроен и пред-разположен за разговор, – какво ви интересува?

– Ами вижте, нает съм от Мередит Пауъл да разследвам безследното изчезване на Пол Оуен.

Кимвам замислено, преди да попитам:

– Значи не сте от ФБР или от друга държавна служба?

– Не, не. Нищо подобно. Частен детектив съм.

– Разбирам... да – отново кимвам, не съвсем успокоен. – Изчезването на Пол... да.

– Това не е някакъв официален разпит – успокоява ме той. – Просто няколко въпроса. За Пол Оуен. За вас...

– Кафе? – предлагам му.

Колебливо отговаря:

– Не, благодаря.

– "Перие"? "Сан Пелегрино"? – продължавам да изреждам.

– Не, не , благодаря, нищо не ми се пие.

Разгръща малко черно тефтерче, което измъкна от джоба си заедно със златна химикалка " Крос". Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Джийн, би ли донесла за господин... – спирам и го поглеждам.

Той също вдига очи към мен.

– Кимбол.

– ...за господин Кимбол бутилка "Сан Пеле..."

– О, не, нямаше нужда – прекъсва ме той.

– Моля ви, изобщо не ме притеснявате.

Струва ми се, че този тип се опитва да не ме гледа изпитателно. Пак забива поглед в тефтерчето си, записва нещо, друго задрасква. Джийн влиза почти веднага след обаждането ми и поставя бутилка "Сан Пелегрино" и висока стъклена чаша на бюрото ми пред Кимбол. Поглежда ме озадачено, тревожно, в отговор само се навъсвам. Кимбол вдига очи и кимва на Джийн, която (чак сега забелязвам) е без сутиен днес. С невинен израз изчаквам да излезе от кабинета, тогава отново насочвам погледа си към Кимбол, сключвам ръце и изпъвам гръб върху облегалката на стола.

– Та за какво щяхме да говорим?

– За изчезването на Пол Оуен – напомня ми той.

– О, да. Не съм чул нищо за това, нито пък... – спирам и опитвам да се засмея. – Поне не на шеста страница.

Кимбол се усмихва учтиво.

– Предполагам, че семейството му не желае да се вдига

шум.

– Напълно разбираемо – кимвам към недокоснатите чаша и бутилка. – Лимон?

– Не, не. Не се притеснявайте.

– Сигурен ли сте? Веднага ще ви донесат лимон.

Той изчаква малко, преди да заговори отново.

– Само няколко предварителни въпроса, които ми трябват за моя собствен архив, ставали?

– Карайте направо.

– На колко години сте?

– Двайсет и седем. През октомври ще стана на двайсет и осем.

– Къде сте учили?

Драска нещо в книжлето си.

– "Харвард" – отговарям му. – После в бизнес школата на "Харвард".

– Адрес? – пита той, без да вдига очи от тефтерчето.

– Запад, Осемдесет и първа улица, номер петдесет и пет, жилищна кооперация "Американски градини".

– Чудесно. – Той ме поглежда впечатлен. – Браво.

– Благодаря – усмихвам се поласкан.

– Там не живее ли Том Круз? – пита той.

– Да.

Стисвам с пръсти основата на носа си, изведнъж усещам, че трябва да затворя очи.

Чувам гласа му.

– Извинете, добре ли сте?

Отварям очи, и двете са насълзени. В

– Защо питате?

– Струвате ми се... изнервен.

Бръквам в чекмеджето и изваждам шишенце аспирин.

– Нуприн? – предлагам му.

Кимбол поглежда озадачено шишенцето, после мен накрая поклаща глава.

- Ъъ, не... благодаря.

Извадил е кутия "Марлборо" и разсеяно я оставя на бюрото до бутилката с вода, като задълбочено изучава нещо в тефтерчето си.