Брет Елис - Американски психар

– Благодаря – махвам ѝ с ръка. – Съвсем бях забравил.

Тя също ми махва и изчезва във фоайето.

По пътя си към Парк авеню, където минават повече таксита, срещам бездомен просяк – член на генетично нисшата класа, който кротко ми се примолва за пари или "каквото има". Но забелязвам торбичката за книги от "Барнс енд Ноубъл" до него на стъпалата пред църквата, където проси, не мога да се сдържа и престорено любезно го съветвам:

– Чети, чети, знанието е богатство...

И после, на задната седалка в таксито, на път към къщи си представям хладен пролетен следобед в Сентръл Парк, заедно с Джийн тичаме из моравите, смеем се, държим се за ръце. Купуваме балони и ги пускаме да отлетят към небето.

Детектив

Май се претъркулва в юни, юни неусетно преминава в юли, който запълзява към август. От жегата последните четири нощи сънувам само вивисекции, та в момента не ме бива за нищо, вегетирам в кабинета си с умопомрачително главоболие и с успокоителната музика на Кени Джи в слушалките на уокмена, но яркото утринно слънце залива стаята, напича темето ми и утежнява още повече махмурлука, затова днес ще мина без физически упражнения. Заслушан в музиката, забелязвам, че втората лампичка на телефона ми примигва, което означава, че Джийн ме търси за нещо. Въздъхвам и внимателно свалям слушалките на уокмена.

– Какво има? – питам със задгробен глас.

– Ммм, Патрик? – започва тя колебливо.

– Дааа, Джиийн – отговарям непринудено.

– Патрик, някой си господин Доналд Кимбол е дошъл, за да те види – съобщава ми тя с тревога в гласа.

– Кой? – питам разсеяно.

Тя въздъхва смутено и снижава глас.

– Доналд Кимбол, детектив.

Замълчавам, загледан към небето навън, после свеждам очи към обезглавената жена, която рисувах върху задната корица на "Спортс Илюстрейтид", погалвам с ръка гладката лъскава повърхност на хартията един-два пъти, преди да я откъсна и смачкам на топка. Накрая проговарям.

– Кажи му... – Изведнъж се запъвам и променям решението си. – Кажи му, че съм на обед.

Джийн не отговаря веднага, а когато проговаря, шепне:

– Патрик... мисля, че той знае, че си тук.

Докато мълча и разсъждавам какво да правя, тя ми напомня:

– Часът е десет и половина.

Въздъхвам и прикривайки паниката, в която съм изпаднал, ѝ нареждам:

– Пусни го тогава.

Изправям се и отивам при огледалото "Джоди", което виси до картината на Джордж Стъбс, оправям прическата си с гребен от волски рог, после спокойно вземам безжичния телефон и подготвяйки се за жестока сцена, си давам вид, че говоря с Джон Ейкърс, стараейки се да повиша глас достатъчно, преди онзи детектив да е влязъл.

– Чуй ме, Джон... – кашлям шумно, прочиствайки си гърлото. – Дрехите, които носиш, трябва да отговарят на пропорциите на тялото ти, разбери го това... – говоря на слушалката. – Носенето на едро раирана риза си има някои задължителни положения, които не можеш да пренебрегнеш, приятелю. Ризата на едро райе върви с костюм в солиден дюс цвят или с много дискретна шарка, същото се отнася и за вратовръзката...

Вратата се отваря и давам знак с ръка на детектива да влезе. Той е изненадващо млад, навярно на моите години, облечен е в ленен костюм "Армани", не много по-различен от моя, само че неговият е пораздърпан, което ме озадачава. Усмихвам му се насърчително.

– Да, този плат е по-издръжлив от другите... Да, знам. Но за да разбереш това, трябва да видиш дали са втъкани такива нишки в плата...

Посочвам на детектива стола от хром и тиково дърво пред бюрото ми и мълчаливо го каня да седне.

– Плътно изтъкан плат се получава не само с вплитане на много такива нишки, може да са по-малко, но висококачествени, дълги и тънки, които... да... които стягат здраво тъканите, не като късите и дебели нишки, каквито има в туида. Произволно вплетените нишки са особено нежни и трябва много да внимаваш да не...

Появата на детектива не предвещава хубав ден. Оглеждам го предпазливо, докато сяда и кръстосва крака по начин, който ме изпълва с неопределена тревога. Усещам, че твърде дълго мълчи, когато той се обръща към мен, за да види дали не съм свършил с разговора.

– Точно така, Джон... да, да... И не забравяй, петнайсет процента бакшиш за фризьора... Не бе, човек, на собственика на салона няма да даваш бакшиш – извъртам очи към детектива с безнадеждна гримаса. Той кимва, усмихва се с разбиране и кръстосва краката си. Хубави чорапи. Мамка му! – Момичето, което мие косата ти ли? Е, зависи. Може да ѝ оставиш долар-два... – смея се. – Зависи как изглежда, да... – смея се още по-силно. – Да, точно така, ѝ ако ти измие още нещо... Слушай, Джон, трябва да свършвам. Ти Буун Пикънс [26]влезе при мен... – млъквам, ухилен като идиот, разсмивам се. – Абе, майтап да става, да... – пак замълчавам. – Не бе, на собственика няма да даваш бакшиш – разсмивам се още веднъж. – Окей, Джон, разбра ме нали? Айде, чао.