Брет Елис - Американски психар

– Аркадия се е наричала област в Древна Гърция, на остров Пелопонес. Основали я в триста и седемдесетата година преди новата ера. Отвсякъде била заобиколена от планини. Главният ѝ град бил Мегалополис, център на политическата дейност и столица на едноименната конфедерация... – Отпивам от портото, което е гъсто, силно и скъпо. – По време на гръцката война за независимост градът бил разрушен... Най-напред в Аркадия почитали бога Пан. Знаеш ли кой е той?

Тя кима, без да сваля очи от мен.

– Неговите лудории нямали край и приличали много на тези на Бакхус. През нощта той се отдавал на наслади с нимфи, но обичал и да плаши странници по пътищата... Оттам идва и думата паника.

Дрън-дрън. Чудя се как още не съм ги забравил тия работи .Вдигам очи от портото, което от доста време съзерцавам, и ѝ се усмихвам.

След дълго мълчание, смаяна, незнаеща как да реагира, тя ме поглежда право в очите, навежда се напред през масата и заявява:

– Много... много... интересно.

И това е всичко, което излиза от устата ѝ, всичко, което има да каже.

Единайсет и трийсет и четири. Стоим на тротоара пред входа на Джийн в Горен Ийст Сайд. Портиерът ни гледа напрегнато и пронизващият му поглед иззад стъклото на вратата ме изпълва с непонятен страх. Безброй звезди пръснати по небето и тяхното множество ме прави нищожен, нещо, което трудно мога да търпя. Тя свива рамене кимва по повод на някаква моя мъдра мисъл за видовете душевна тревога. Изглежда, че умът ѝ има проблеми с предаването на информацията на устата, може и да се опита да разбере що за човек съм, да ме анализира, което, рaзбира се, е невъзможно, просто... няма... ключ за там.

– Вечерята беше чудесна – отбелязва тя. – Много ти благодаря.

– Всъщност храната беше посредствена, но това не е от значение.

– Ако искаш, качи се горе да те черпя едно питие – предлага тя уж между другото.

Подходът ѝ не ми харесва, но това не означава, че не ми се ще да отида с нея. Ала нещо ме спира, нещо подтиска глада за кръв, какво ли? Портиерът? Добре осветеното фоайе на входа? Червилото ѝ? Освен това започвам да си мисля, че порнографията съвсем не е толкова сложно нещо, колкото е действителният полов акт, и поради липсата именно на тази сложност е много по-приятна. 1

– Имаш ли мачете? – питам я.

– Какво? – стъписва се тя.

– Нищо, нищо, само се пошегувах. Виж, искам да гледам Дейвид Летърман, та затова... – чудя се защо ли не си тръгвам – ...трябва да вървя.

– Можеш да го гледаш... и при мен.

Замислям се, преди да попитам:

– Имаш ли кабел?

– Имам – кимва тя.

Млъквам отново, защото не знам какво да кажа, преструвам се, че обмислям предложението ѝ.

– Не, няма значение. Предпочитам да гледам програмата му не по кабел.

– Какво?

Тя съвсем се шашва.

Имам да връщам едни видеокасети – измислям набързо ново обяснение.

Тя се умълчава.

– Сега ли? – Поглежда часовника си. – Почти полунощ е.

– Ами да – твърдя най-нагло.

– Тогава... лека нощ – казва тя.

Какви ли книги чете Джийн? През главата ми започват да препускат заглавия: "Как да накарате някой мъж да се влюби във вас", "Как един мъж да остане вечно влюбен във вас", "Сключете сделка, като се омъжите", "Как да се омъжите след една година". В джоба на палтото си напипвам пакетчето с презервативи от "Люк Беноа", купени миналата седмица, но, ммм, не.

След като нескопосано си стискаме ръцете, тя задържа моята и ме пита:

– Наистина ли? Нямаш кабел?

И въпреки че вечерта съвсем не бе романтична, тя ме прегръща и от тялото ѝ се излъчва топлота, която ми е непозната. Дотолкова съм свикнал да си представям нещата така, както биха изглеждали във филмите, че почти чувам празничните звуци на оркестър, почти виждам как кинокамерата се спуска към нас, над главите ни трещят фойерверки, устните ѝ се разтварят бавно и прошепват с долби-стереозвук: "Желая те." Но прегръдката ми е вдървена и все по-ясно осъзнавам, че опустошението, което вилнеe вътре в мен, постепенно утихва. Тя ме целува по устата, това ме връща с трясък някъде в действителността и аз леко я отблъсвам от мен. Тя ме поглежда уплашено.

– Слушай, трябва да тръгвам. – Поглеждам "Ролекс"-а си. – Не искам да изпусна... тъпите трикове на домашните любимци.

– Добре – съвзема се и тя. – Чао.

– Лека нощ.

Двамата тръгваме в различни посоки, но внезапно тя извиква след мен. Обръщам се.

– Да не забравиш за срещата на закуска утре сутринта с Фредерик Бенет и Чарлс Ръст в "21", напомня ми тя от вратата, която портиерът държи отворена за нея.