Брет Елис - Американски психар

– Лош навик – отбелязвам.

Той вдига очи, забелязва неодобрението ми и се усмихва кротко.

– Знам. Съжалявам.

Не откъсвам поглед от кутията.

– Предпочитате да не пуша, нали? – подшива той с тайна надежда.

Продължавам да зяпам кутията и разсъждавам на глас:

– Не, не... Мисля, че няма да ми пречи.

– Сигурен ли сте?

– Не се притеснявайте.

Звънвам на Джийн.

– Да, Патрик?

– Донеси, моля те, един пепелник за господин Кимбол. Тя се появява само след секунди.

– Какво можете да ми кажете за Пол Оуен? – пита най-после той, след като Джийн излиза, оставяйки пред него до недокоснатата вода "Сан Пелегрино" кристален пепелник от "Фортуноф".

– Ами – задавям се аз, преглъщайки два аспирина на веднъж без вода, – не го познавах много добре.

– Колко добре го познавахте? – пита той.

– Ммм... не знам – отговарям му донякъде искрено. – Той бе част от цялата онази... йейлска история, разбирате ли?

– Каква йейлска история? – пита той.

Замълчавам, изобщо нямам представа за какво говоря.

– Да... йейлските изпълнения.

– Какво имате предвид... като казвате йейлската история?

Това явно го интересува.

Размишлявам, какво ли имам предвид наистина?

– Ами, предполагам, че е бил от хомосексуалистите, които обикалят обществените тоалетни. – Нямам понятие как се е проявявал по женската част. – Тъпчеше се с кокаин абе, йейлски изпълнения.

В кабинета настъпва гробна тишина. Изведнъж пространството сякаш се свива и нажежава, та въпреки че климатичната инсталация работи с пълна сила, въздухът тегне някак изкуствен, рециклиран.

– Значи... – Кимбол безпомощно гледа записките си – не можете да ми кажете нищо за Пол Оуен?

– Ами – въздъхвам – водеше според мен редовен живот. Спазваше... диета в храненето.

Усещам някакво притеснение у Кимбол, който ме пита:

– Какъв човек беше? Като оставим настрана – той се усмихва – това, което ми казахте дотук.

Как бих могъл да опиша Пол Оуен на този пич? Хвалипръцко, арогантен, жизнен, копеле, което винаги се измъкваше, без да плати сметката в "При Нел". Да кажа, че съм единственият, който знае, че Пол бе кръстил члена си " Майкъл"? Не. Спокойно, Бейтмън. Мисля, че се усмихвам.

– Надявам се, че това не е разпит – измънквам с усилие.

– Така ли го усещате?

Въпросът изглежда зловещ, но не е.

– Не – казвам нехайно. – В никакъв случай.

Много бързо той записва нещо и без да ме погледне захапал върха на химикалката, продължава с въпросите.

– Къде висеше Пол?

– Как... да е висял?

– В кои заведения ходеше?

– Чакайте да помисля. – Потропвам с пръсти по бюрото. – "Нюпорт", "При "Хари", "Флейтите", "Индокитай", "При Нел", "Корнел Клуб", нюйоркския яхтклуб. Обичайните места.

Кимбол гледа учудено.

– Яхта ли имаше?

– Не. Просто висеше там.

– А къде е учил?

– Това не го ли знаете? – питам след известна пауза.

– Просто исках да разбера дали вие знаете – обяснява той, без да ме поглежда.

– Ъъ, в Йейл – казвам бавно. – Нали така?

– Правилно.

– След това в бизнес школата на Колумбийския, ако не се лъжа.

– А преди това? – пита той.

– Не съм много сигурен... май беше в "Сейнт Пол", но... нали разбирате...

– Не се притеснявайте. Не е чак толкова важно. Просто нямам повече въпроси. Няма и за какво да се захвана, за да продължа нататък.

– Вижте, искам... – тактично се обаждам. – Наистина искам да ви помогна.

– Разбирам.

Отново настъпва дълго мълчание. Той си драсва нещо в бележника, но не изглежда да е важно.

– Друго да ми кажете за Оуен?

Замислям се и обявявам тържествено:

– И двамата бяхме на седем години в шейсет и девета.

Кимбол се усмихва.

– И аз.

Преструвам се на заинтересуван от случая и подпитвам:

– Нямате ли свидетели или отпечатъци от пръсти...

Той ме прекъсва уморено.

– На телефонния му секретар има някакво съобщение, че е заминал за Лондон.

– А ми може наистина да е там? – подпитвам с надежда.

– Приятелката му не мисли така.

– Но... – запъвам се. – Не го ли е виждал някой в Лондон?

Кимбол поглежда записките си, прелиства една страница и ме поглежда.

– Всъщност да.

– Хм.

– Е, доста трябваше да се поровя, докато проверя това – признава той. – Някой си Стивън Хюс казва, че го видял там в някакъв ресторант, но при проверката се оказа, че се припознал в някой си Хюбърт Ейнсуърт, та...

– О – измънквам.

– Спомняте ли си къде бяхте в нощта, когато е изчезнал? – Той ровичка из тефтерчето си. – Това е станало на двайсет и четвърти юни.