Брет Елис - Американски психар

– Кръстословицата ли решаваш?

Гласът ѝ направо плаче за интимност.

Вътрешно се подсмихвам, после само кимам с глава, без да я удостоя с поглед.

– Трябвали ти помощ? – пита тя, предпазливо заобикаля бюрото, приближава ме и се надвесва през рамото ми, да предложи помощта си.

Ахва уплашено, когато вижда, че почти всички кутийки съм запълнил или с думата "месо", или с "кости". После забелязва купчината моливи номер две, натрошени наполовина върху бюрото ми, прилежно ги прибира и излиза от кабинета.

– Джийн? – провиквам се след нея.

– Да, Патрик?

Тя отново се появява и с усилие потиска нетърпението си. Искаш ли да вечеряш с мен? – питам я, без да вдигам очи от кръстословицата. – Ако нямаш някаква работа де.

– О, не – твърде бързо отговаря тя и вероятно осъзнала това, добавя: – Нищо не съм планирала.

– И това ако не е съвпадение!

Поглеждам я над стъклата на очилата си.

Тя се разсмива непринудено, но с известна нервност, сякаш за да прикрие някакво неудобство, и това изобщо не ми оправя настроението.

– Така изглежда – повдига рамене.

Имам и билети за концерт на... "Мила Ванила", ако искаш, можем да отидем – подхвърлям уж случайно.

– Така ли? Какъв концерт? – пита тя смутена.

– На "Мила Ванила" – повтарям бавно.

– "Мила... Ванила" ли?

В гласа ѝ се усеща притеснение.

– "Мила... Ванила" – потретвам. – Мисля, че така се казваха.

– Не съм убедена.

– Че ще дойдеш ли?

– Не... за името. – Тя се съсредоточава и добавя: Мисля, че се казваха... "Мили Ванили".

Известно време мълча, накрая казвам:

– О, така ли?

Тя не помръдва, само кимва веднъж.

– Няма значение – казвам. И без това нямам никакви билети. – Концертът е чак след няколко месеца.

– О – кимва тя пак, – добре.

– Я да видим сега къде да отидем.

Изпъвам се назад и изваждам справочника "Загат" от най-горното чекмедже на бюрото.

Тя мълчи, бои се, че може да сбърка, възприема въпроса са ми като проверка, която трябва да премине успешно, и малко неуверено налучква правилния отговор.

– Където кажеш.

– Не, не, не – усмихвам се и разгръщам справочника. – Ти където кажеш.

– О, Патрик – въздъхва тя. – Не мога да реша.

– Хайде, не се излагай. Казвай!

– Не мога – пак въздъхва тя безпомощно. – Не знам.

– Хайде де! Кажи къде искаш да отидеш. Само кажи. Ще отидем, където пожелаеш. Мога да те вкарам навсякъде.

Тя се замисля, и то доста дълго, но усеща, че времето ѝ изтича, и плахо подпитва:

– Какво ще кажеш за... "Дорсия"?

Спирам да прелиствам справочника, но не вдигам очи към нея, усмихвам се, а стомахът ми се свива и се питам наистина ли искам да кажа "не"? Наистина ли ми се иска да кажа, че не мога да уредя да ни пуснат? За това ли се бях подготвил? Това ли всъщност искам да направя?

– Ааа, така значи. – Оставям справочника, но почти веднага го вземам, за да намеря телефонния номер. – Ни Джийн ѝ се ходи в "Дорсия".

– Е, не съм чак толкова сигурна – смутено казва тя. – Не, ще отидем, където ти кажеш.

– Защо? "Дорсия" е... окей – отбелязвам небрежно, вдигам телефонната слушалка и с треперещ пръст много бързо набирам седемте страшни цифри, като се опитвам да запазя самообладание.

Вместо очаквания от мен сигнал "заето" чувам, че телефонът в "Дорсия" звъни, и след два сигнала чувам познатия, неприятен глас, с който вече свикнах през последните три месеца.

– "Дорсия", кажете! – изкрещява той в слушалката на фона на оглушителния шум от ресторанта.

– Ало, ще намерите ли място за двама души тази вечер, о ами, да кажем, след двайсетина минути? – питам, като поглеждам часовника си и намигам на Джийн.

Тя изглежда впечатлена.

– Нафрашкани сме до дупка – отговаря ми салонният управител.

– Така ли? – правя се на поласкан, но ми иде да се издрайфам. – Чудесно.

– Казах, че всичко е резервирано – провиква се онзи.

– Двама за девет часа? Идеално.

– Свободни маси няма тази вечер – продължава да си нарежда салонният управител. – И списъкът на чакащите е препълнен.

След което затваря телефона.

–Добре, ще се видим тогава.

И аз затварям с усмивка, която трябва да покаже задоволство от избора на Джийн, а в същото време не ми стига въздух, всяко мое мускулче е напрегнато до пръсване. Тя е с вълнена рокля от "Калвин Клайн", колан от кожа на алигатор със сребърна тока от "Бари Кизелщайн Корд", сребърни обеци и съвсем тънки чорапи "Калвин Клайн". Стои пред бюрото ми напълно объркана.

– Е, хайде – подканям я и тръгвам към закачалката. – Облеклото ти е... окей.