Брет Елис - Американски психар

Тя загатва и за още по-зрял образ в написаната от Майкъл Масър песен за срещата на жена с отдавна изгубен любовник, на когото тя разказва за чувствата си от онова време: Didn't we almost have it all? Тук Уитни проявява своята висока поетичност. И както в повечето от баладите, струнните аранжименти са блестящи. So emotional е в същия стил като How will I know и I wanna dans with somebody, но е повлияна повече от рока и както всички песни от албума, е записана с жестока студийна формация начело с Нарейда на ударните, Уолтър Афанасиеф на синтезатор и бас-синтезатор, Корадо Рустичи на китара синтезатор и някой си Бонго Боб, програмист-перкусионист. Where you are е единственото парче на Кашиф – типичен пример за професионализма му. В него има много топли, преливащи се звуци и игриво соло на саксофон в изпълнение на Винсънт Хенри. Винаги съм го смятал за потенциален хит (но пък кое ли от парчетата в албума не е такова?) и дълго се чудих защо не го издадоха като сингъл.

Love is a contact sport е истинската изненада в албума – страхотен саунд, смело и сексапилно парче, може да се каже, че то е най-доброто от всички, с превъзходен текст и разкошен ритъм. Една от любимите ми песни. В You are still my man става ясно, че гласът на Уитни е като инструмент – гладка, топла машина, която почти превъзхожда чувствеността на музиката ѝ, но стиховете и мелодията са толкова силни и толкова отчетливи, че дори изпълнителка от нейната класа не може да ги засенчи. For the love of you демонстрира блестящото умение на Нарейда да програмира ритъма на ударните и съвременното джаз звучене е съизмеримо не само с модерните заемки от джаза на Майкъл Джексън и Шаде, но и с други изпълнители като Майлс Дейвис, Пол Батърфийлд и Боби Макферин.

Where do broken hearts go? е най-чувствената изповед за изгубената невинност и стремежа към сигурността на детството. Гласът на Уитни тук е прекрасен и обработен както във всички останали песни. За да се стигне до I know him so well, най-трогателната песен в албума, защо в нея за първи и последен път Уитни пее в дует с майка си Сиси. Това е балада за... кого? За общ любовник? Или за отдавна изгубен баща? Смесица от копнеж, съжаление, решителност и красота, която е идеален завършек на албума. От Уитни могат да се очакват още нови неща (тя направи зашеметяващ подарък на Олимпийските игри през осемдесет и осма година с песента One moment in time), но и само с постигнатото дотук ще си остане една от най-вълнуващите и оригинални чернокожи джаз изпълнителки на своето поколение.

Вечеря със секретарката

Понеделник е, осем часът вечерта. Седя в офиса си и се потя над кръстословицата в неделния брой " Ню Йорк Таймс". Слушам рап и се опитвам да проумея какво прави тази музика толкова популярна, защото една малка русокоса мърла, която забърсах в "О Бар" преди две вечери, ми каза, че слушала само рап и въпреки че по - късно я пребих до смърт в апартамент в Дакота (почти ѝ бях откъснал главата – нещо ново за мен), тази сутрин нейният музикален вкус обсеби паметта ми и се отби в магазина на "Тауър Рекърдс" в Горен Уест Сайд, купих компактдискове с рап за деветдесет долара, но като и очаквах, прекарал съм се жестоко – негърски гласове изричат в скороговорка гадни думи, като "дигитален, "пудинг" и "чукан". Джийн седи пред бюрото си, отрупано с цяла планина документи, които съм ѝ оставил да обработва. Днешният ден мина добре: два часа спорт, преди да дойда в службата; обяд във "Фина" – нов ресторант на Робисън Хирш в Челси; Ивлин е оставила две съобщения на телефонния ми секретар у дома и едно на Джийн, щяла почти през цялата седмица да е в Бостън; и най-хубавото – "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта бе в две части. Първата представляваше специално интервю с Доналд Тръмп, а втората съдържаше репортаж за жени, които са били измъчвани. Трябваше да вечерям с Мадисън Грей и Дейвид Кемпиън в "Кафе Люксембург", но в осем и петнайсет разбирам, че с нас ще бъде и Луис Карутърс, затова се обаждам на Кемпиън и му казвам, че не мога да отида, после няколко минути се чудя какво да правя тази вечер. Докато зяпам през прозореца, осъзнавам, че всеки момент небето над града съвсем ще потъмнее.

Джийн надниква в кабинета ми, като почуква леко на полуотворената врата. Правя се, че не усещам присъствието ѝ, но защо ли, като се чувствам самотен. Не знам. Тя отива до бюрото ми. Скрити зад тъмните очила "Уейфарър", зъркелите ми не се откъсват от кръстословицата, като втрещен съм, макар че няма причина за това.

Тя оставя някаква папка на бюрото, преди да ме попита: