Брет Елис - Американски психар

Тя мълчи.

– Забрави да си кажеш името – отбелязва след много тихо.

Разсъждавам върху това, докато си обличам "Армани" и завързвам наново възела на вратовръзката "Армани", накрая без запъване ѝ отговарям:

– Там... ме знаят.

Докато салонният управител настанява една двойка, и които съм почти сигурен, че бяха Кейт Спенсър и Джесън Лодър, ние с Джийн се приближаваме до подиума, където лежи отворена книгата с резервациите. Небрежно се надвесвам над нея и откривам единственото име със запазена маса за девет, което не е зачеркнато, и то е, майко мила, Шроц. Въздъхвам и мозъкът ми започва трескаво да търси приложими варианти, докато потропвам нервно с крак по пода. Изведнъж се обръщам към Джийн:

– Защо не отидеш до тоалетната?

Тя е заета да оглежда ресторанта, опитва се да запомни всяка подробност. Наоколо е пълен хаос. Огромна навалица пред бара. Управителят настанява онази двойка на маса в центъра. Силвестър Сталоун седи с някакво гадже в централното сепаре, в което само преди седмица бяхме с Шон, в съседното са се накачулили хората от охраната му, а в третото се е разположил Норман Прагър, собственикът на "При Пети".

Джийн завърта главата си към мен и се опитва да надвика шума.

– Какво каза?

– Не искаш ли да се възползваш от дамската тоалетна?

Управителят се приближава насам, като си проправя път между масите със сериозен израз на лицето.

– Защо? Искам да кажа... трябва ли? – пита тя, съвсем объркана.

– Само... се разходи дотам – изсъсквам в ухото ѝ и я стисвам леко за ръката.

– Но какво да правя там, Патрик? – упорства тя.

– Мамка му и късмет! – промърморвам.

И без това е вече много късно.

Салонният управител се връща на мястото си, поглежда в книгата за резервации, отговаря на телефона, затваря след броени секунди и тогава поглежда към нас не съвсем одобрително. Той е над петдесетте и има опашчица в косата. Два пъти се покашлям, за да привлека изцяло вниманието му.

– Да, кажете – проговаря накрая той с измъчен глас.

Хвърлям му многозначителен поглед, преди да отговоря:

– Имаме резервация за девет часа... За двама.

– Дaaaa? – пита той подозрително, като удължава думата. Името?

Някакъв келнер – красавец, осемнайсетгодишен младок го пита къде е ледът.

– Не... сега – поглежда го той кръвнишки. – Ясно ли ти е? Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо? Келнерчето виновно смънква нещо, а управителят посочва бара и му изкрещява:

– Там е ледът!

След това се обръща пак към нас и този път вече съм наистина уплашен.

– Името! – това звучи повече като заповед.

От всичките шибани имена точно това ли трябваше да се падне, мисля си.

– Мм, Шроц. – да става каквото ще става. – Господин и госпожа Шроц.

Съобщавам името съвсем механично и съм сигурен, че лицето ми е станало пепелявосиво, но управителят е прекалено вглъбен в задълженията си, за да забележи това, а и не смея да погледна Джийн, която, напълно озадачена в поведението ми, тръгва след нас към масата на семейство Шроц.

Папките с менюто са вече на масата, но съм толкова нервен, че имената и цените в тях ми приличат на неразбираеми йероглифи. Онзи келнер, който не знаеше откъде да вземе лед, приема поръчката ни за аперитива, а аз започвам да му разправям глупости от рода на това колко е важно да се запуши озоновата дупка. Изкуствена усмивка озарява лицето ми, но много скоро, само след минута (келнерът не е успял дори да ни каже специалитетите на заведението), забелязвам мъж и жена, и двамата високи и стройни, да разговарят оживено със салонния управител. Въздъхвам дълбоко и с леко заекване предупреждавам Джийн:

– Става много напечено.

Тя вдига очи от менюто и оставя на масата чашата, от която пие нещо без лед.

– Защо? Какво не е наред?

Управителят хвърля убийствени погледи към нас, по-точно към мен, и накрая повежда онези двамата със себе си към нашата маса. Ако бяха някои ниски, тантурести евреи, може би нямаше да ни вдигнат от тази маса, дори с помощта на някоя петдесетачка, но тези сякаш току-що са слезли от реклама на "Ралф Лоран" (както между впрочем и ние с Джийн, а и всички останали в ресторанта). Мъжът е със смокинг, а жената с него – страхотно гадже, е окичена с бижута. Та такава е действителността и, както обича да казва брат ми Шон, ще трябва да се справя с нея по някакъв начин. Салонният управител застава до нас с ръце на гърба, навъсен, и след известно мълчание пита:

– Господин и госпожа... Шроц?