lovech - Ekspediciya Atlantida

В началото планините бяха впечатляващи, но след из­вестно време всичко започна да ѝ се вижда еднакво. Пъту­ването по неравното шосе беше гладко като летене с вълшеб­но килимче в сравнение с разбития и криволичещ път, по който се движеха сега, на места почти като просека, виеща се над опасно стръмен склон. Пухтящият дизелов влак по релсите долу изпускаше пушек като мръсен танкер. Просле­дявайки с поглед двете метални релси в долината, тя видя напред железопътна гара.

- Колко остава, Хафез? - попита Чейс.

- Не е далеч. - Иранецът посочи към долината. - Тряб­ва да отминем разпределителната гара.

- Слава богу - въздъхна Нина. От тънката седалка и не­прекъснатото бучене на стария Ленд Роувър вече започваше да се схваща. - Защо този тип иска да се срещнем чак толкова да­лече? Не можеше ли да се видим в Техеранския "Хилтън”?

- И на мен ми се искаше - отвърна Чейс. - Но се налага да бъде предпазлив. Както впрочем и ние.

- Очакваш ли неприятности? - попита Кари.

- Изхарчваме десет милиона долара, за да купим дре­вен артефакт, който един маниак откраднал от някакъв хитър човек в отдалечен район на Иран. Вие не очаквате ли?

Тя вдигна вежди.

- Имаш право.

Десет минути по-късно Хафез спря Ленд Роувъра пред изоставена селскостопанска постройка. Дворът не се виж­даше, скрит зад един завой в долината; дори железопътните релси бяха изчезнали в тунела долу. Над къщата стръмната урва бе обрасла с ниски дървета, докато от другата страна на постройката се спускаше рязко към дъното на долината. Не личаха никакви следи от човешко присъствие.

- Хюго, огледай зад къщата - каза Чейс, вече без вся­каква следа на несериозност. - Хафез, ти остани с д-р Уайлд и госпожица Фрост. И при най-малкия намек за неприятност, ги извеждаш от тук.

- Къде отивате? - попита Кари.

- Да проверим дали къщата е празна. - Той излезе от Ленд Роувъра и извади пистолета от джоба си. - Ако не се върна до две минути - каза той на Хафез, - ще означава, че имаме неприятност. - Иранецът кимна и двамата мъже се насочиха към къщата.

Нямаше и две минути, когато Чейс се появи отново, следван на разстояние от Кастил.

- Чисто е. Само две стаи са, няма никой.

- Отзад също няма никой - добави Кастил.

- Не че очаквах, но трябваше да проверим. Добре тога­ва - продължи Чейс. - Този е единственият път, откъдето може да се влезе и излезе. Който и да дойде, ще го видим.

- Не мисля, че ще дойде по пътя - прекъсна го Кастил със странно изражение на лицето.

- Защо?

- Не чувате ли?

Чейс наклони глава на една страна, после се ухили.

- О, да. - Той потупа белгиеца по рамото. - Звукът от кошмарите ти! Ето, идва да те отнесе!

- Както изискано се казва на английски - върви по дя­волите!

Нина отвори вратата и се ослуша.

- Какъв е проблемът? - Тя ясно го чу пак, не можещото да се сбърка бръмчене, подето от ехото на околните планини.

- Хюго навремето е имал неприятно преживяване с хе­ликоптер - обясни Чейс. - Оттогава има фобия. Всеки път като види хеликоптер, смята че нещо ще се обърка.

- Летят с огромна скорост! - възрази Кастил. - Как може да не са опасни?

- Добре, скрий се някъде, аз ще го посрещна, когато кац­не, става ли? - Чейс му смигна и добави с по-тих, сериозен глас: - Хвърляй по едно око. - Кастил кимна.

Хеликоптерът започна да прави кръгове над постройка­та. Нина беше виждала такива по филмите и дори няколко пъти бе летяла с такъв модел: Бел Джет Рейнджър. Той на­прави бърз кръг отгоре, след това започна да кръжи и кацна на стотина стъпки от Ленд Роувъра.

Чейс изчака витлата да забавят и излезе. Хаджар беше с компания. Освен пилота, в Рейнджъра имаше още трима души. Той наведе рамене, усещайки тежестта на магнума в кобура под якето си, готов да го използва, ако се наложи. Само ако се наложи.

Задните врати на хеликоптера се отвориха и двама едри, брадати мъже с тъмни костюми и слънчеви очила огледаха района, преди да скочат и да вперят погледи в Чейс. От на­чина, по който се държаха, можеше да прецени, че са бив­ши военни - но обикновени войници, не от спец частите. Можеше да се справи с тях.

Единият се наведе по-близо към хеликоптера и загово­ри на фарси. Вратата се отвори и Фейлак Хаджар излезе.

За разлика от бодигардовете си, той бе облечен в традиционна арабска роба. Но също като тях носеше слънчеви очила - макар да си личеше, че неговите са много по-скъпи.

Отвътре го последва друг мъж. Беше бял, с къса, остра коса, с няколкодневна брада и предпазлив израз на лицето. Чейс предположи, че това е Юри Волгин.