Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

– Изравнявам пътеката – каза старчето.

– Да, така изглежда – каза Джери с ножа. – Но кой те е молил да го правиш?

– Да ме е молил? От трийсет години изравнявам пътеката веднъж седмично преди всяка служба. Единствено през последните две години го правех малко по-нарядко заради безбожното решение да затворят светата обител.

– Кофти работа – каза Джери с ножа, който няколко дни се бе упражнявал да избягва да псува на новото си работно място. – Казвам се Джери – каза той и пусна ножа, за да се здрависа със старчето.

– Бьорие Екман – каза старчето с греблото. – Епитроп Бьорие Екман.

Глава 36

Епитроп Бьорие Екман не вярваше в добрия и лошия късмет. Всъщност не вярваше в нищо друго освен в себе си, Бог, Исус, реда и порядъка. Някой външен и не твърде религиозно настроен наблюдател все пак би казал, че предстоящата среща на епитропа с Убиеца Андерш си беше точно лош късмет.

Бьорие Екман имаше причини да се надява на различно развитие на нещата от това, което го очакваше. До вчера той бе служител в Министерството на труда. Бе прекарал четиресет години на едно и също работно място, макар и министерството да смени името си на няколко пъти. Грижеше се доброволно за светата обител, която вече се наричаше Църквата на Андерш, с идеята да изглежда добре в очите на Свети Петър, когато му дойдеше времето.

През последните три десетилетия все по-разочарованият мъж просто седеше на работното си място в министерството и чакаше да се пенсионира. Друго беше в началото, когато действително заработваше заплатата си. И не само така, между другото. Бореше се с дивия западняшки манталитет, който по онова време властваше в поне една от службите, ръководени от министерството на Бьорие Екман. Бьорие откри, че трудовите посредници от Агенцията по заетостта редовно (но през неравномерни интервали) напускат офисите си, за да щъкат безцелно из града в търсене на вакантни позиции, за които да посредничат. Запретваха ръкави и казваха, че отиват „да се срещат с работодатели“, „да създават връзки“ и „да изграждат доверие“.

Според младия Бьорие Екман тази стратегия не водеше доникъде. Просто даваше възможност на съответните трудови посредници да седнат на по бира в някое заведение. Без никой да ги контролира.

Алкохол. В работно време. Боже господи!

Самата Агенция по заетостта Бьорие Екман си я представяше като държавна служба с толкова усъвършенствана структура, че безработицата в страната да може да се опише до последната подробност: възрастови групи, пол, браншове, демографски данни, образователно ниво и други детайли, стигащи почти до поименното посочване на засегнатите лица. За да се получи това, всичко трябваше да се изгради от нулата. Искаха се ясна организация и йерархична структура без вътрешно напрежение и конфликти. Агенцията по заетостта трябваше да служи като пример за идеалното работно място. В крайна сметка всичко това щеше да доведе до напълно предвидими резултати. Бьорие Екман се наслаждаваше на тези си размисли.

Но докато посредниците търчаха насам-натам и търсеха предложения за работа, резултатите щяха да си останат непредсказуеми. Веднъж един трудов посредник в Тебю34 така се сдружи с ръководителя на едно предприятие, че успя да го убеди да премине към работен режим на две смени. Това отвори към осемдесет нови работни места в града – кошмар за всеки анализатор на пазара на труда, тъй като нямаше графа за резултатите, които трудов посредник и ръководител на предприятие могат да постигнат съвместно, докато вземат сауна след игра на голф (въпросният посредник губеше игрите нарочно, макар за целта понякога да му се налагаше неколкократно да праща топката във водата на осемнайсетата дупка).

Бьорие Екман беше достатъчно умен да разбира, че осемдесет работни места са си осемдесет работни места, независимо как са постигнати. Но винаги имаше и по-широка перспектива, която да се вземе под внимание. Защото, освен че играеха голф в работно време, търговските посредници пренебрегваха администрацията. Заради един-единствен посредник статистиката за тримесечието в северните околности на Стокхолм се изкриви и остана непълна. Да не говорим, че посредникът и впоследствие отказа да прегледа и завери отчетите за дейността на осемдесетте бивши безработни.

– Що за глупости? – каза той на Бьорие Екман. – Не мога да прекарам няколко седмици да сортирам документите на хора, които вече си имат работа.