Луиз Пени - Убийствено студена

– Какво се случи с Ел?

Гамаш си спомни снимките от аутопсията. Мръсната, изпита и жалка стара пияница върху металната маса. На светлинни години от блестящата млада жена, която Ем описваше.

– Искаше да иде в Индия. Мислеше, че там съзнанието ѝ ще се укроти и ще намери покой. Другите три теглихме сламки и се падна Мама да отиде с нея. Каква ирония, че Ел не хареса много Индия, а Мама намери там отговорите на въпроси, които дори не осъзнаваше, че си задава.

– Мама – повтори Гамаш. – Беатрис Майер. Също много умна жена. Попитах Клара защо всички я наричат Мама и тя ми каза да се досетя сам.

– Успяхте ли?

– Отне ми доста време. Едва когато гледах „Лъвът през зимата“, разбрах.

– Как така?

– Филмът е на „Метро Голдуин Майер“. Майер се произнася почти като mère . „Майка“ на френски. Беатрис Майер е станала Мама Би. Тогава осъзнах, че съм попаднал сред хора, които обичат не само книгите, а и думите – изречени, написани, могъщи.

– Когато Кай попита защо баща ѝ и другите момчета са крещяли „Да го духа папата“, докато са тичали към смъртта си, вие казахте, че може би са знаели, че думите са в състояние да убиват. Кай го прие с пренебрежение, но аз мисля, че бяхте прав. Сигурна съм, че думите могат да убиват. Убедих се в това на Бъдни вечер. Може да ви се струва мелодраматично, инспекторе, но наистина видях как Си Си уби дъщеря си с думи.

– Какво се случи с Ел? – повтори въпроса си Гамаш.

* * *

Бовоар спря колата, но поседя в нея още няколко минути. Парното работеше и седалките бяха затоплени. По уредбата Бо Домаж пееше La complainte du phoque en Alaska 86 . Жан Ги имаше слабост към тази песен още от училищните танцови забави. Винаги я пускаха последна и момичетата се разплакваха на нея.

Не му се слизаше. Не защото в колата беше уютно или защото песента му навяваше толкова топли сълзливи спомени, а заради това, което го очакваше.

Школата по медитация бе огряна от яркото сутрешно слънце.

– Здравейте, инспекторе.

Мама отвори вратата, още преди Бовоар да почука, и го посрещна с усмивка. Но усмивка, която не стигаше до очите ѝ. Беше ограничена до устните, стиснати и пребледнели. Бовоар усети напрежението на старицата и това му помогна да се отпусне. Чувстваше, че има преимущество.

– Може ли да вляза?

Не „Може ли да вляза, Мамо?“. Проклет да е, ако я нарече така. И проклет да е, ако я попита защо всички я наричат „Мама“, макар че си умираше от любопитство да разбере.

– Бях останала с впечатление, че не харесвате школата – отбеляза Мама Би, възвърнала напълно самообладанието си.

Бовоар се запита какво има в тази жена. Беше ниска и грозна. Цялата се клатеше, когато ходеше, а косата ѝ стърчеше на всички страни. Освен това се обличаше с чаршафи или завеси, или покривки за дивани, може би. Беше смешна по всички стандарти. Но при все това в нея имаше нещо.

– Хванал бях грип предния път, когато дойдох. Извинете ме, ако съм се държал неучтиво.

Гърлото му се стягаше да се извинява така, но Гамаш бе изтъкнал, че това дава преимущество. И наистина, с годините Бовоар се беше убедил, че е така. Когато си мислят, че си им длъжен, хората подхождат с чувство за превъзходство към теб. Ако им се извиниш, им го отнемаш. И това ги изнервя.

Сега Бовоар се чувстваше равен с мадам Майер.

– Намасте – каза Мама, събра дланите си като за молитва и се поклони.

По дяволите. Това отново изкара от равновесие Бовоар. Знаеше, че се очаква да поиска разрешение, за да влезе, но не каза нищо. Събу обувките си и влезе в голямата зала за медитация със стени, боядисани в успокояващ аквамарин, и топлозелени килими.

– Искам да ви задам няколко въпроса – заяви инспекторът, като се обърна и изчака мадам Майер да докуцука при него. – Какво мислите за Си Си дьо Поатие?

– Вече казах на главен инспектор Гамаш какво мисля за нея. Дори във ваше присъствие, макар че може би сте били твърде болен, за да слушате.

Уморена беше. Състраданието ѝ се беше изчерпало. Вече нищо не я интересуваше. Знаеше, че не може да продължава дълго така, и искаше всичко най-после да свърши.

Мама бе уморена до смърт.

– Си Си беше заблудена жена. Философията ѝ беше абсолютна помия. Беше събрала различни учения, беше ги смесила и измислила безумната идея, че човек не трябва да показва емоциите си. Което е абсурдно. Ние имаме емоции. Това ни прави такива, каквито сме. Нейната идея, че истински просветените хора нямат емоции, е абсурдна. Да, ние искаме да постигнем баланс, но това не означава, че не трябва да чувстваме и показваме нищо. Точно обратното. Означава...