Луиз Пени - Убийствено студена

– Може би ме привличат прокълнати места – усмихна се Гамаш. – Може би затова преследвам убийци като Каин. Районът е пуст и гол, почти нищо не расте там, но за мен е почти болезнено красив, ако човек знае какво да гледа. Тук е лесно. Красота има навсякъде. Реките, планините, селата, особено Трите бора. Но в Бе де Мутон не е толкова явна. Трябва да я търсиш. Тя е в лишеите по скалите и в почти невидимите миниатюрни лилави цветчета, които можеш да видиш само ако коленичиш. Тя е в пролетните цветове на дивите къпини.

– Открихте ли убиеца?

– Да.

Краткият отговор подсказваше, че има още. Емили изчака да го чуе, но нищо не последва, затова реши да попита:

– Какво друго открихте?

– Бог. В една кръчма.

– Какво ядеше?

Въпросът бе толкова неочакван, че Гамаш се стъписа. После се изсмя:

– Лимонов пай.

– И защо сте сигурен, че е бил Бог?

Разговорът не вървеше, както инспекторът бе очаквал.

– Не съм – призна. – Може да е бил обикновен рибар. Поне така беше облечен. Но ме погледна от другия край на помещението с такава нежност, с такава любов, че се стъписах.

Изкуши се да отмести поглед, да погледне надолу към топлата дървена повърхност, на която бе опрял ръце. Но не го стори. Погледна Емили право в очите.

– Какво направи Бог? – попита тихо тя.

– Дояде си пая, после се обърна към стената. Потърка я, после пак ме погледна с най-бляскавата усмивка, която съм виждал. И погледът му ме изпълни с радост.

– Предполагам, че често ви обхваща радост.

– Аз съм щастлив човек, мадам. Късметлия съм и го съзнавам.

– C’est ça 81 . – Ем кимна. – Важно е да го осъзнаваш. Аз станах истински щастлива едва след като семейството ми загина. Ужасно е, но е така.

– Мисля, че разбирам.

– Смъртта им ме промени. В един момент се озовах в дневната и не можех да помръдна. Бях като вцепенена. Затова ви попитах за снежната буря. Месеци наред се чувствах така. Като замаяна в снежна виелица. Бях абсолютно объркана. Не можех да продължа. Изгубена, дезориентирана, в задънена улица. Моята задънена улица, разбира се, беше метафорична. Намираше се в собствената ми дневна. Бях изгубена на най-познатото ми и най-уютно място.

– Какво се случи?

– Звънецът на входната врата иззвъня. Спомням си, че се колебаех дали да отворя, или да се самоубия. Но се позвъни отново и не знам, може би по навик станах и отворих. И там беше Бог. Имаше трохи от лимонов пай по устата.

Гамаш се ококори.

– Шегувам се.

Ем постави ръка върху китката му за момент и инспекторът се засмя.

– Беше работник от пътната агенция – продължи старицата. – Искаше да използва телефона. Носеше пътен знак. – Замълча, нямаше сили да продължи.

Гамаш чакаше. Надяваше се, че на знака не е пишело: „Краят е близо“. Стаята като че ли изчезна и единствените хора на света останаха дребничката крехка Емили Лонпре и Арман Гамаш.

– Пишеше: „Заледен път“.

– Как разбрахте, че е Бог? – попита Гамаш.

– Не е ли очевидно?

Гамаш кимна.

– Отчаянието ми изведнъж се изпари – обясни старицата. – Мъката остана, разбира се, но осъзнах, че светът не е мрачно и безнадеждно място. Изпитах огромно облекчение. И в този момент открих надежда. Непознатият с пътния знак ми я вдъхна. Звучи абсурдно, знам, но изведнъж мракът се вдигна.

Ем замълча за момент. Усмихна се на спомена.

– Мама адски се подразни от това. Беше ходила чак до Индия, за да търси Бог, а се оказа, че е бил тук през цялото време. Тя трябваше да се разкарва до Кашмир, а аз – само до вратата.

– И двете сте предприели дълго пътуване – коментира Гамаш. – Ами Кай?

– Кай ли? Не мисля, че е минала по този път. И мисля, че той я плаши. Струва ми се, че много неща плашат Кай.

– Клара Мороу ви е нарисувала като Трите грации.

– Наистина ли? Един ден тя ще се прочуе и светът ще се удиви какъв талантлив художник е тази жена. Клара вижда неща, за които другите са слепи. Вижда най-хубавото във всеки.

– Със сигурност е видяла колко много се обичате трите.

Ем кимна:

– Аз ги обичам. Обичам всичко това.

Огледа се наоколо: приветливата стая; пращящия огън зад решетката на камината; Оливие и Габри, заети с клиентите; етикетите, които висяха от столове, маси и полилеи. Веднъж, ядосан за нещо на Оливие, Габри бе сервирал в бистрото с етикет, закачен на дрехите.

– В деня, когато отворих вратата, животът ми коренно се промени. Сега съм щастлива. Доволна. Странно, не мислите ли? Трябваше да мина през ада, за да открия щастието.

– Заради професията ми хората очакват да съм циник – сподели непланирано Гамаш, – но те не разбират. Нещата стоят точно така, както казвате. Аз прекарвам времето си, като се взирам в онези най-затънтени стаички в къщата на съзнанието, които всеки от нас държи залостени и скрити от себе си. Онези стаички, където са всичките ни чудовища, смърдящи, разлагащи се, чакащи. Моята работа е да откривам хора, които са отнели чужд живот. За да успея, трябва да разбера защо са го направили. И за да го сторя, се налага да проникна в главите им и да отворя онази последна врата. Но когато изляза – разпери широко ръце, – светът е по-красив, по-жив, по-добър. Когато видиш най-лошото, започваш да оценяваш най-хубавото.